"Щастието се състои в това да позволим на всички случки да се случат" Така е.. Да си влюбен означава да си щастлив. Но да си щастлив не означава да си влюбен. Но защо след всяко отхвърляне и разочарование се чувствам нещастастна. И дори да позволявам на всички случки да се случат, не мога да ги усетя, че те се случват.
Дали заради него и какъв е той или защото се чувствам самотна? Дали заради тръпката, която не я бях усещала от толкова време или защото колкото и да бъда безразлична и неромантична, всъщност аз винаги ще копнея за тази голямата любов от филмите и приказките?
Но ако не бях аз, щеше да е той - наранения. И така ли ще е винаги? По тази тъпа логика защо да бъдеш с някого като знаеш, че края ще дойде и може да си ранения. От страх да се предпазваш. Но всъщност този страх не те ли погубва? И тогава няма ли да започнеш да се питаш "Ами ако...?" Ако го нямаше този страх? До къде щеше да се стигне? Дали наистина ще си ранен или може би въобще няма да ти пука? Все пак преди раната е най-силното сияние. А именно щастието. И щом си най-щастлив днес какво ти пука, че утре може да си най-нещастен. Днес е страхотно, нали?
А и........ все някой път ще е такъв, че сиянието ще е вечно. Като във филмите, като във приказките...
