Да забравя, че момчето, което харесвам не е наистина с мен и всичко е просто игра, която няма край, и в която аз съм загубилата. Да забравя, че трябва да давам 100% от себе си, зареди бъдещето ми, майка ми, баба ми и всички останали. Да забравя, че всеки ден зависи какъв ще е утрешния.
Искам да лежа на слънчевата си тераса и да вляза в книгата, която чета без да мисля за собствения си живот. Искам да слушам музика и само това. Без да вниквам в текста и да си мисля, че певицата пее същата история като моята и на момчето, което харесвам. Искам да се преобличам със странни дрехи и да си правя модно ревю сама вкъщи, където всички лампи са светнати, без да се замислям какво ще кажат хората ако ме видят така навън. Искам да вярвам на себе си, без да мисля каква съм. Искам да живея просто и сложно. Защото без простите неща сложните не са толкова сложни и интересни.
Дали живота е толкова слънчев и розов? Дали моя свят отново може да бъде какъвто винаги съм си го представяла? Дали аз съм тази, която усложнява всички с тези глупави въпроси, за които почти никой не се замисля? Пак ли съм объркана или по-скоро всичко ми е пределно ясно и точно за това се обърквам?
Ето пак разни думички и никакъв извод. А може би в това е целия смисъл. Къде останаха простите неща?
