"Наистина "Прекрасно" - мислеше си тя - Всичко свързано с него, бе така прекрасно... Всяка целувка беше най-прекрасната, всяка минута прекарана с него бе толкова прекрасна.. Дори това, че никой не трябваше да знае колко е прекрасно, бе прекрасно. И тези негови обръщения към мен "Прекрасна"... И той, и той... Прекрасен!"
Сините и стъклени очи се насълзиха и малка сълза падна върху рамката. Бледото момиче я взе и изкара черно-бялата снимка. Като я изкара я хвана за двата края и си мислеше: "А защо, щом всичко бе толкова прекрасно, трябваше да свърши? А защо дори края не е ясен с него? Тази толкова дълга игра? Защо хем края и дойде, хем тя все още продължава? И още, и още..? Докога?"
Тя скъса снимката на две. "Не искам повече. Толкова е прекрасно, че чак ме наранява. Когато си мисля, че вече съм го забравила и той пак се появява. Когато пак му се отдам, той пак изчезва. И така седмица, след седмица... Един кръговрат. Но стига вече.
Спомням си... как ме попита "Хайде, прекрасна, ще дойдеш ли?" А аз какво? Ако го излъжа, ще му кажа "Не мога.. Имам работа".. Ако бъда честна, ще кажа "Не мога.. Не искам. Защото всеки път като седна до теб и нещо в мен потръпва. Дори да има друг, дори да съм щастлива, дори да си мисля, че съм те забравила. Нещо в мен потръпва. И отново си спомням за всички мигове. Отново се сещам за всяка вечер прекарана с теб, всяка целувка, всяко докосване.. Ах, а как искам да забравя! Прекрасно, прекрасно... Така бе! И как всеки път като погледна сините ти очи ми се иска да ги гледам една, две, три, четири и цяла вечност... Как като ги погледна искам още, още, и още. Още една целувка, докосване, минута.. И още една игра..."<<<
Едно изкушение...
