Аз съм

Аз съм една от многото
...от тези с незапомнените имена!
Една от всичките
или от всичките една!
Пълзях и се издигах.
Бях смела и беше ме страх,
но усмихвах се и сълзите изтривах...
поела по пътя без бряг.
Стояля съм на ръба хиляди пъти,
чудейки се кой път ще хвана сега
дали със себе си да се боря,
или по лесния път да вървя.
Понякога може да ми се плаче,
но винаги плача сама...
Обичам да бъда различна,
да бъда силна жена!
Да, може би съм странна,
но никога с умърсена душа.
Може би съм прекалено рязка,
може би за някои дори зла...
За други съм прекалено свита
или наивно добра.
P.S. Все пак това не е от мен, но това съм аз..

Думички:

Продължавам напред с вдигната глава.

Заобиколена от всички, а напълно сама...

Обичам пролетта, обичам свободата,

като птичка летя из небесата,

усмихвам се и се радвам на красотата..

Нещо, което ми хареса 2

ЗОВ

Аз съм тук зад три врати заключена
и прозореца ми е с решетка,
а душата волна птица в клетка,
е на слънце и простор научена.

Пролетни са ветрове полъхнали,
чувам гласове призивно ясни.
Моя плам непламнал ще угасне
в здрача на покоите заглъхнали.

Разтроши ключалките ръждясали!
Дай ми път през тъмни коридори!
Не веднъж в огрените простори
моите крила са ме понасяли.

И ще бликнат звукове ликуващи
от сърцето трепетно тогава...
- Но зад тези три врати, сподавен,
моя пламнал зов дали дочуваш ти?

Елисавета Багряна

По дяволите!

Промених се.. за две седмици и съм друга. Все същата съм си, но друга. Мълчалива, студена, безжизнена. Няма я усмивката ми. Къде е? И какво толкова стана за тези две нищожни седмици?
Всичко беше на МАХ. Нямаше почивка, нямаше спиране.. до край и до дъно. И сега? Сега усмивката ми я няма. Замесих се в некви филми - екшани, драми, комедии, романтични и каквито други се сетиш. Беше лудо. А аз обичам като е такова. Но за 3 секунди и всичко се промени. Усетих тишината. Усетих спокойствието. И не ми хареса. Тези 3 секунди.. които промениха всичко. И мен самата. Ето за това не исках да се привързвам към някого, за това не исках да се отдавам на некви романтики и простотии.. По дяволите, пак го направих. И за награда си стоя вкъщи, забила празен поглед в бялата стената. Не мисля, не чувствам, не чувам, не виждам, не усещам... Не, не, не. Ах, как я мразя тая думичка!
Лъжи, лъжи, лъжи.. и аз щото съм наивна вярвам. По дяволите самата мен. Защо? Дразня се! Но все пак имам сила, имам нужда от смях.. И се опитвам. Отново и отново, и отново...
Повтарям, че ми е все тая.. и всъщност ми е все тая. Трябва да ми е все тая. Искам! Но кого заблуждавам.. Себе си ли? Пф.. Оф, все тая тъпи малки думички. Дрън-дрън... Края е един и същ. За какво ли се хабя?