Sei qui per me...

"Приказки за размисъл"

 

Искам да ме изслушваш, без да ме съдиш.
Искам мнението ти, не съвет.
Искам да ми ВЯРВАШ, без да изискваш.
Искам помощта ти, но без да решаваш вместо мен.
Искам грижите ти, но не и да ме обезличаваш.
Искам да ме гледаш, без да проектираш твоите неща у мен.
Искам прегръдката ти да не ме задушава.
Искам да ме окуражаваш, без да ме насилваш.
Искам да ме подкрепяш, без да се нагърбваш с мен.
Искам да ме защитаваш без лъжи.
Искам да си близо, без да ме завземаш. Искам да познаваш моите черти, които най-силно те отвращават.
Искам да ги приемеш, без да се опитваш да ги промениш.

Искам да знаеш...
че днес можеш да разчиташ на мен....
Безусловно.

Хорхе Букай

Малко рок и цигулка

СЛЕД това избягай, облечи се, объркваш ме...
КОГАТО се връщаш, плачеш; не отговаряш.. ИЗЧЕЗВАШ,
и след четири месеца се връщаш..
Луд си по мен, както и аз по теб!

ЩЕ се върнеш, ще се върнеш...
но този път няма да те оставя,
ЩЕ те държа близо до гърдите си..
ПОСЛЕ ще те целуна,
после ще те дразкам,
после ще ти казвам, че те обичам и ще те предпазвам.
ПОСЛЕ ще те искам, ще те имам.
после ще те слушам; колко можеш да си ЛУД?

Ако говоря тихо без светлина, само защото знам какво ти харесва..
И СЕГА кажи, че ме обичаш... и този път (не, не).. Този път
няма да продължи само до утре

Resta qui con me, perché sono pazza di te!!

Una storia d'amore

Някакви страхотни песни.. А даже не мога да ги намеря и да разбера как се казват. И от къде се появи този диск. Нежно, приятно и спокойно... Един миг, изпълнен с мечти.. Красиви, розови мечти.. Мечти за любовта, мечти за чудесни изживявания и от време на време нещо леко тъжно..


Какво искам да кажа.. Всъщност и аз не знам. Точно това чувство и точно този момент не могат да се опишат с думи.. Всичко е много безсмислено.. Сигурно, но точно такова го обичам. Нищо да няма смисъл, но не е ли в това целия смисъл. Да четеш разни думички, които не могат да имат нищо общо. Но тези думички за всеки един значат различно. Не е ли това страхотно. Да е написано нещо, което за всеки да е различно и всеки да го приема по различен свой си начин.


Музиката, без която не мога.. Песните, които като чуя и потръпвам.. Любовта в сърцето ми.. Вятъра в косите ми и свежия въздух, който вдишвам.. и издишвам.. Отново вдишвам, по-дълбоко.... 


А ти? За какво си мислиш?

Да имаш цялото време на света

Четох книга. Спомних си за Златни пясъци. Изпълних се с приятни емоции. Тогава, когато бях с Д.; когато бях за 3 дена като пробно за работа. Това беше един от моментите, в които осъзнавах различни черти от характера си. Тогава бях доста нервна. Нервна на това, че нямах почти никаква почивка; че не бях излизала от този хотел цели 2 дена. Но сега като се замисля, тогава се чувствах част от нещо. Може би не точно, но... А сега? Питам се: "Всъщност в момента от какво съм част?" ... Стоя си вкъщи по цял ден, контактите ми с хората са толкова ограничени и нещо по-вълнуващо да ми се случи, ще е на две седмици - един път..

Каква почивка...Всеки или ходи на училище, или на лекции, работа.. футбол като малкото диване. А аз? Почивам си.. Каква е тази преуморителна почивка? Писна ми.. Какво стана с динамичния ми живот?

Но тогава се сещам за този момент. На Златни пясъци. Беше последния ми ден в хотела и преди вечерята имах свободен следобед. Първоначално пак се изнервих, като разбрах, че свободния си следобед ще трябва да го прекарам сама. Д. трябваше да е на работа и не можеше да ми обърне внимание. Не исках да стоя в подземната, малка, подтискаща стаичка, където дори нямах обхват. За това облякох дрехите, които от 2 дена не ги бях и погледнала в сака (тъй като от работа нямах време да се погледна и в огледалото). И излязох. Сама. Сложих бялата си шапка от Турция и се разхождах с усмивка на лицето по оживената алея на Златните пясъци (сигурно съм изглеждала глупаво, но наистина не ми пукаше)..

Разхождах се и се чувствах по свободна от всякога. Похарчих малко пари за едни слънчеви очила, които да подхождат на шапката ми, една списание "Cosmopolitan" и един ГОЛЯМ шоколад на Милка. Каква страхотна комбинация, нали? Седнах на една пейка към морето и 10 минути се взирах в ОТБЛЯСЪЦИТЕ от слънцето и пустия плаж.. Ah... Помислете си, само 10 минути да се отделиш от света.. от всички мисли..

Звънах на Н.. Сещам се как изкрещях по телефона "Ааа, полата ми се вдигнаа!!". Имаше страшно силен вятър.. Мм.. Щастие..

И сега дори да не правя нищо и това да ме влудява, аз се чувствам СВОБОДНА. Обичам да се разхождам от време на време сама. Обичам да рисувам, да пиша, да чета...

Сега имам цялото време на света.

Игра на любов

Началото на всичко е най-сладко.. Началото на една любов.. Тогава, когато още опознаваш, откриваш и виждаш. Тогава, когато не знаеш какво си мисли той, какво чувства... и как това отвътре те кара да откачашшшш!!! Всичко в началото е толкова интересно..

Но не всяко начало е такова. Понякога всичко е прекалено избързано, друг път е само приказки.. и несъществени думи.

Има толкова глупави момчета. Всички твърдят, че момичетата са сложни. Напротив.. Точно глупавите момчета са го измислили това, а още по-глупавите са им повярвали. Все пак има момчета, които знаят как да се отнесат с едно момиче. Момчета, които в началото ще я раздразнят леко, но не прекалено за да я отблъснат. После ще покажат внимание, но не прекалено за да я задушат. Е, но отново всичко е относително..

И най-важното - понякога думите са тоооооолкова излишни. Що за глупав въпрос е "Може ли да те целуна?" ..... "Ами, опитай и ще разбереш"

Не обичам скучните, романтични истории.  Обичам да ми е интересно, сложно и загадъчно. Обичам да не знам какво става.. Как беше с него. В началото... една игра.. Игра на гоненка, Игра на криеница... игра на думи и погледи..

Обичам да играя. Игра на любов.

Началото на любовта е най-сладко. Но после...
После е още, и още, и ощееее... После играта става опасна, филма става луд.

Няколко реда

Седя на терасата и пуша цигара. Обичам да слушам шума от дъжда как пада върху стъкления покрив над терасата.
Спомням си как като малка мразех дъжда. После го заобичах. Дъжда ми носи свежест, някакъв вид ново начало и също така романтика. Спомням си една вечер как с Наско излязохме в най-големия дъжд само за да се видим. Спомням си как една дъждовна вечер ходихме, аз, Ваня и Роси, до апартамента на Дружба 2 за да вземем разни откачени дрехи и да си направим ретро сесия. Спомням си как откраднах онази емблема от Volkswagen Golf, която стои на библиотеката в стаята ми. Тогава също валеше. Доста силно при това.
Ах....

Философията на Хорхе Букай

"Всеки път, когато срещнем някого, чието отношение към света е по-различно от нашето, от моето, от твоето, решаваме, че е луд. Ако не мисли, действа и вярва като всички очевидно е луд. Луд като Колумб, като Галилей, като Коперник, като Исус и - макар и дума да не може да става за сравнение с всички тях - кат мен.

Вярно е, че съществува:

Приятна лудост и страшна лудост

Любовна лудост и омразна лудост

Очарователна лудост и зловеща лудост

Най-важното: има лудост, която ни прави по-богати, и за съжеление - лудост, която ни ограбва.

Каква е твоята??

Какво значение има това? Нищо няма значение. Има неща, които харесвам, обичам, ненавиждам, смятам за важни, но това е вътре в мен; за външния свят те нямат значение - или по-точно всичко има значение. Всичко има еднакво значение.

Как така? "

От една страна, значението, което имат различните предмети, факти и ситуации, изглежда тяхното качество. За мен то е важно, значи е мое. Когато нещо има значение за мен, значи е мое. От друга страна, понятията за всичко и нищо отнесени към тази идея, са равностойни. И двете понятияса еднакво неопределими. Някъде в нас ВСИЧКО и НИЩО, ВСИЧКИ и НИКОЙ са едно и също нещо: неразличима мъгла, която - в зависимост от обстоятелствата - ми служи да конкретизирам онова, което не знам, не дръзвам или не искам да определя."

В един свят, различен от моя..

Времето ще ми отвлече вниманието
и ще го пренесе далеч.
Ако желая да съм сама, тишината
ще вкамени сълзите ми,
защото всичко е любов и знам добре,
че животът е люлещо се перце.

Гледам те, изпивам те с поглед...
Виждаш ли как тялото ми не може да спре да трепти?
Не, няма да отстъпя назад, но ще склоня глава
да се скрия от очите ти,
защото чувствата ми са толкова сладки и се боя,
че дори собствения ми дъх може да го спука
като мехурче от въздух..
И по-добре да мечтая, отколкото да се боря

За това те обгръщам с ръце, държа те!
с надеждата да не сгреша..
Гледам те, продължавам да те гледам
и се надявам, че няма да ме нараниш.

Танцувам в стая, а чувствам, че съм навън с теб..
Не се нуждая от нищо освен от музика..
Тя е причината, поради която знам, че времето не е спряло...

Страх

Нищо не е наред. Отдавна не ми се е случвало, а такова - може би никога. Не ми харесва.
Навсякъде кънти силна музика. Не чувам дори собствения си глас. Навсякъде е тъмно и нищо не виждам. Дори собственото си отражение. Какво става в тази суматоха? Като побъркана. Около мен има толкова много хора и отново съм сама. Весело ми е, забавно ми е... или само така си мисля. Казвам на всичко "Все тая", но самата аз не знам така ли е...
И нещо в мен постоянно ме изгаря. Това ли е? Момента, в който избухвам абсолютно на мах, както никога досега. Толкова много, че рискувам всичко да затъне. Не искам да е така, но защо продължавам. Някой да ме спре. Тази игра не ми харесва вече..
И сега... като чуя тишината, като усетя празнината и като светне навсякъде и видя всъщност каква мизерия е останала... И сега какво? Усещам, че не мога да издържа на светлината и тишината. И като пристрастена искам да вляза отново в лудницата... Усещам, че не мога да издържа на самотата.. Свивам се на кълбо в единия ъгъл и просто не мога... Макар да знам, че е по-добре да се успокоя.
И в този момент се поглеждам . Вече виждам отражението си, но това аз ли съм? Не мога да се позная.. Не, аз не съм такава. А каква съм вече? А каква съм била? Знам ли въобще?

Така е... Зареди "Game Over" не може всичко да е игра.. Прекалено много рискувам, а ме е страх. А сега... точно това правя и никога не съм била по-УПЛАШЕНА...

Простите неща

Къде останаха простите неща? Като едно момче те харесва и ти него? Като да изкараш 4.75 и да си кажеш "Следващия път повече" без да си помислиш, че си се провалил. Простите дни, когато се отдаваш само на гледане на филми, мързелувайки цял ден по пижама, тъпчейки се с боклуци. Простите неща като не знаеш какво става със света и не искаш да знаеш, защото не ти пука. Като единственото нещо, за което трябва да мислиш е днескашния ден, а бъдещето - все тая. Вече нещата не са толкова прости. А нали аз съм тази, която обича сложностите - "Така е по-интересно". А така ли е? А на моменти нямам ли нужда от това да забравя за всички и всичко?

Да забравя, че момчето, което харесвам не е наистина с мен и всичко е просто игра, която няма край, и в която аз съм загубилата. Да забравя, че трябва да давам 100% от себе си, зареди бъдещето ми, майка ми, баба ми и всички останали. Да забравя, че всеки ден зависи какъв ще е утрешния.

Искам да лежа на слънчевата си тераса и да вляза в книгата, която чета без да мисля за собствения си живот. Искам да слушам музика и само това. Без да вниквам в текста и да си мисля, че певицата пее същата история като моята и на момчето, което харесвам. Искам да се преобличам със странни дрехи и да си правя модно ревю сама вкъщи, където всички лампи са светнати, без да се замислям какво ще кажат хората ако ме видят така навън. Искам да вярвам на себе си, без да мисля каква съм. Искам да живея просто и сложно. Защото без простите неща сложните не са толкова сложни и интересни.

Дали живота е толкова слънчев и розов? Дали моя свят отново може да бъде какъвто винаги съм си го представяла? Дали аз съм тази, която усложнява всички с тези глупави въпроси, за които почти никой не се замисля? Пак ли съм объркана или по-скоро всичко ми е пределно ясно и точно за това се обърквам?

Ето пак разни думички и никакъв извод. А може би в това е целия смисъл. Къде останаха простите неща?

Обичам!

Обичам да се смея, обичам да танцувам, да пея, да се забавлявам, да откачам, да се спъвам, да мечтая, да планувам... Обичам смеха, слънцето, розовото, пролетта, черните рози; Обичам да се лакирам. Обичам косата си. Обичам да чета, да пиша. Обичам да говоря, да говоря и да говоря. Обичам малките тъпотии. Обичам различните гледни точки. Обичам да се запознавам с различни хора. Обичам приятелките си, семейството си. Обичам мама. Обичам да слушам музика, обичам филмите, киното, дискотеките, обичам да се филмирам. Обичам морето, залеза, обичам спомените си. Обичам секса, да пуша след секс, обичам да плувам. Обичам усмивката си . Обичам да се гледам в огледалото. Обичам да ходя боса, обичам летния дъжд, обичам шоколад, обичам природата. Обичам се! Обичам да ме обичат! Обичам да обичам! Обичам да съм весела!

За една не толкова прекрасна игра

>>>Тя стоеше в полутъмната стая, седнала на един стар диван с бледожълта покривка и се взираше в черно-бялата снимка в малка рамка, осветена от запалена свещ. Погледът и за миг не трепваше. Не изглеждаше тъжна, нито весела. Небесносините и очи светеха като кристали от свещта. На снимката, поставена на малката дървена масичка пред дивана, беше тя и симпатично момче, което я бе прегърнало. И двамата изглеждаха щастливи със сияещи усмивки на лицата. В горния десен ъгъл на правоъгълната рамка бе издялкан надпис с ръкописни букви - "Прекрасно".
"Наистина "Прекрасно" - мислеше си тя - Всичко свързано с него, бе така прекрасно... Всяка целувка беше най-прекрасната, всяка минута прекарана с него бе толкова прекрасна.. Дори това, че никой не трябваше да знае колко е прекрасно, бе прекрасно. И тези негови обръщения към мен "Прекрасна"... И той, и той... Прекрасен!"
Сините и стъклени очи се насълзиха и малка сълза падна върху рамката. Бледото момиче я взе и изкара черно-бялата снимка. Като я изкара я хвана за двата края и си мислеше: "А защо, щом всичко бе толкова прекрасно, трябваше да свърши? А защо дори края не е ясен с него? Тази толкова дълга игра? Защо хем края и дойде, хем тя все още продължава? И още, и още..? Докога?"
Тя скъса снимката на две. "Не искам повече. Толкова е прекрасно, че чак ме наранява. Когато си мисля, че вече съм го забравила и той пак се появява. Когато пак му се отдам, той пак изчезва. И така седмица, след седмица... Един кръговрат. Но стига вече.
Спомням си... как ме попита "Хайде, прекрасна, ще дойдеш ли?" А аз какво? Ако го излъжа, ще му кажа "Не мога.. Имам работа".. Ако бъда честна, ще кажа "Не мога.. Не искам. Защото всеки път като седна до теб и нещо в мен потръпва. Дори да има друг, дори да съм щастлива, дори да си мисля, че съм те забравила. Нещо в мен потръпва. И отново си спомням за всички мигове. Отново се сещам за всяка вечер прекарана с теб, всяка целувка, всяко докосване.. Ах, а как искам да забравя! Прекрасно, прекрасно... Така бе! И как всеки път като погледна сините ти очи ми се иска да ги гледам една, две, три, четири и цяла вечност... Как като ги погледна искам още, още, и още. Още една целувка, докосване, минута.. И още една игра..."<<<

Едно изкушение...

Сън

Времето минава... Денят става час. Часът се превръща в минута. Минутата е секунда. Толкова бързо минават и сезоните. Сякаш вчера беше лято. Не го усещам. Времето. Заспала съм. Затворена в дълбок сън.. Кошмар ли е? Или сън, от който не искам да се събудя? Прибуждам се на моменти, но пак заспивам. Няма кой да ме побутне, да ме разбуди... от този вечен сън. Докога ще продължи..

От Павел Матев
..................
Ти сън ли си?
Или те има?
Или си утринна звезда -
далечна, но със близко име,

която свети без следа.

И ту засвети,
ту угасне
на моята любов лъча.
Аз ту те нарека прекрасна,
ту изненадан замълча.

Къде отиваш?
Де изчезна
надеждата да бъдеш с мен?
Сърцето ми - тревожна бездна -
живей щастливия си плен.

Мечта ли си?
Или те има?
Ти огън ли си?
Или дим?
Защо си тъй неповторима,
щом този свят е повторим?!

"Писмо"

От чувства мигновени
разплакана си пак...
Не бързай ти към мен
със самолет, със влак -
където и да бъдеш
в мига на луд копнеж
решиш ли да се върнеш
тръгни към мене пеш.

Върви по пътя бавно
и бавно успокой
желанието странно
отново да съм твой.
Върви по пътя дълго,
през дълъг трезвен ден.
Случайно кацнал гълъб
помилвай вместо мен,

помилвай вместо мен,
целувай дъхав люляк,
изгрял пред теб в зори.
Сравнявай ме с други -
от мен
                по-добри.
И ако побеждава
мечтата твойта плът:
и ако не забравиш
целта на своя път -
ще спреш пред мен мълком
в миг необикновен...
И търсила ме дълго,
ти дълго се си с мен.
Георги Константинов

За Св. Валентин няколко сърца

Интимно

Не ме допускай толкоз близо ти
до себе си, щом искаш да съм влюбен.
Ех, вярно е, далечното гнети,
но затова пък близото погубва!
Щом искаш да съм твой, далеч ме дръж -
далечното е всъщност ореолът.
Една мечта се срива изведнъж,
разбулиш ли я, видиш ли я гола.
Дори една "Мадона" от Рембранд,
погледната отблизо, е грозна.
И целият и гений е талант
е в нейната далечна грациозност.
Дори земята, таз, околовръст,
която отдалеч е рай вълшебен,
отблизо ти се вижда буца пръст -
пръст, във която ний ще легнем с тебе...
Красавице с тъй прелестни черти,
щом искаш да не зърна всичко дребно,
несъвършено в твойте красоти,
не ме допускай близичко до тебе!
Но може би си права! Ах, нима
не е в туй смисълът неразбираем-
очи в очи да видим къс тъма
картина, образ, вечност и земя,
с която да се примирим накрая.
Дамян Дамянов

Бяхме най-близки

Искаш със теб да останем добри познати.
Как да разбирам това?
Длани, които до болка се стапяха сляти -
да се здрависват едва?

Погледи, дето до дъно се пиеха жадни -
леко да се поздравяват?
Устни, които се пареха безпощадни -
дружески да си мълвят?

Не, ние не можем да бъдем добри познати.
Няма среда в любовта.
Бяхме най-близки...За туй от сега нататък
ще сме най-чужди в света.
Блага Димитрова

Аз съм

Аз съм една от многото
...от тези с незапомнените имена!
Една от всичките
или от всичките една!
Пълзях и се издигах.
Бях смела и беше ме страх,
но усмихвах се и сълзите изтривах...
поела по пътя без бряг.
Стояля съм на ръба хиляди пъти,
чудейки се кой път ще хвана сега
дали със себе си да се боря,
или по лесния път да вървя.
Понякога може да ми се плаче,
но винаги плача сама...
Обичам да бъда различна,
да бъда силна жена!
Да, може би съм странна,
но никога с умърсена душа.
Може би съм прекалено рязка,
може би за някои дори зла...
За други съм прекалено свита
или наивно добра.
P.S. Все пак това не е от мен, но това съм аз..

Думички:

Продължавам напред с вдигната глава.

Заобиколена от всички, а напълно сама...

Обичам пролетта, обичам свободата,

като птичка летя из небесата,

усмихвам се и се радвам на красотата..

Нещо, което ми хареса 2

ЗОВ

Аз съм тук зад три врати заключена
и прозореца ми е с решетка,
а душата волна птица в клетка,
е на слънце и простор научена.

Пролетни са ветрове полъхнали,
чувам гласове призивно ясни.
Моя плам непламнал ще угасне
в здрача на покоите заглъхнали.

Разтроши ключалките ръждясали!
Дай ми път през тъмни коридори!
Не веднъж в огрените простори
моите крила са ме понасяли.

И ще бликнат звукове ликуващи
от сърцето трепетно тогава...
- Но зад тези три врати, сподавен,
моя пламнал зов дали дочуваш ти?

Елисавета Багряна

По дяволите!

Промених се.. за две седмици и съм друга. Все същата съм си, но друга. Мълчалива, студена, безжизнена. Няма я усмивката ми. Къде е? И какво толкова стана за тези две нищожни седмици?
Всичко беше на МАХ. Нямаше почивка, нямаше спиране.. до край и до дъно. И сега? Сега усмивката ми я няма. Замесих се в некви филми - екшани, драми, комедии, романтични и каквито други се сетиш. Беше лудо. А аз обичам като е такова. Но за 3 секунди и всичко се промени. Усетих тишината. Усетих спокойствието. И не ми хареса. Тези 3 секунди.. които промениха всичко. И мен самата. Ето за това не исках да се привързвам към някого, за това не исках да се отдавам на некви романтики и простотии.. По дяволите, пак го направих. И за награда си стоя вкъщи, забила празен поглед в бялата стената. Не мисля, не чувствам, не чувам, не виждам, не усещам... Не, не, не. Ах, как я мразя тая думичка!
Лъжи, лъжи, лъжи.. и аз щото съм наивна вярвам. По дяволите самата мен. Защо? Дразня се! Но все пак имам сила, имам нужда от смях.. И се опитвам. Отново и отново, и отново...
Повтарям, че ми е все тая.. и всъщност ми е все тая. Трябва да ми е все тая. Искам! Но кого заблуждавам.. Себе си ли? Пф.. Оф, все тая тъпи малки думички. Дрън-дрън... Края е един и същ. За какво ли се хабя?