Пиша, защото може би няма на кой друг да се излея. Говоря, а всъщност мълча. Усмихвам се, а всъщност съм тъжна..
Така е! Нещо не е наред. И всеки път като се сетя ми става мъчно. В един момент ми се иска да изкрещя "Майната му на всичко". В друг обаче се спирам и започвам да се питам "Ами, после? Ами аз? А тя?" Тези безкрайни въпроси, които ме объркват още повече.. Въпроси без отговор. Какво става сега? Не знам... Май е малко по-добре, отколкото беше, но има нещо още..нещо неизяснено.
Не съм щастлива. Правя се на такава. Трябва да стана актриса. Всички ли са толкова слепи или просто съм станала много добра в прикриването? Но това не съм аз. Аз не се прикривам.. нито себе си, нито чувствата си. А може би самата искам да се излъжа, че съм щастлива? Как трябва да го направя за да спра да се чувствам нещастна?
Какво сега? Прекалено драматизирам? Не...
Гледам го.. В очите му има толкова много щастие. Но при мен не е така. И как да е като най-скъпия човек ми каза, че не иска да има нищо общо с мен. Как при тези думи да се усмихвам? Но го правя - изкуствено... и никой не разбира.
Слушам го.. Всички тези думи.. толкова мили, нежни, красиви. А и аз съм прекалено отнесена. Не ми се слуша. Говори ми се... И това правя - говоря. Хиляда безсмислени тъпотии и само говоря, и говоря, и говоря... А всъщност не казвам нищо съществено. Не го правя, защото човека, на когото трябва да кажа съществените работи, не стои срещу мен.
И всъщност само се измъчвам. Тази роля, която играя, не е за мен. Не мога, не обичам да се смея насила и да говоря безсмислени неща. Само един човек може да ме накара да престана с преструвките. Да престана да се измъчвам.
Пф... Иска ми се в момента да кажа "Но всъщност все тая", но не мога... защото не е все тая... и няма да бъде!
Няма коментари:
Публикуване на коментар