Да изживея, да опитам..

Гледах един филм.. Доста ме надъха. Филмът се разказваше за живота. За опитите, за изживяванията.. за всичко, което може да ти се случи. Едно обещание, една спогодба, която може да те промени, да промени целия ти живот.. Която може да направи от нищо - нещо. Дали думичката "Да" наистина може да промени всичко? Може..
Чух се с един мой познат (ако мога така да го нарека), с който не съм се чувала повече от половин година. "Здрасти. Как си? Какво правиш? Къде се изгуби" - нали знаете.. обичайните неща. Тогава той ме попита: "Похвали се с нещо" и аз започнах да говоря.. Говорих, разправях.. случки, изживявания, хора, които съм срещнала... Говорих, говорих и накрая го попитах: "А ти? Похвали се с нещо ти? Как си? Какво правиш?" Той каза само: "Преди няколко дни направих 4 месеца с приятелката си и от 2-3 седмици насам не пуша"... Аз млъкнах. Той също.. Това ли беше всичко? Всичко за тези толкова много месеци?

Замислих се.. А може би наистина е много по-хубаво да рискуваш, да пробваш, да опитваш.. от това, от онова. И ето тази думичка "Да".. наистина постига това.. Да си отворен за целия свят.. и да той да е отворен за теб. Всяка минута е ценна, всеки миг трябва да бъде хванат, всичко трябва да се вкуси - все тая дали ще ти хареса или не.. Трябва да се живее.. Да се рискува.. "Защото ако не рискуваш, рискуваш да умреш от скука"

Нищо

Живея, а сякаш нищо.
Дори нищото е нещо.
Устните ми се движат, а звук няма.
Тишината царува, празнотата - голяма.
Няма я радостта, няма я и тъгата..
Всичко е нищо и така е, горката!
Живея живота, а сякаш не живея.
Насила се радвам, насила се смея.
Срещнах различни хора,
но нищото няма умора.
Уча се на различни чувства,
учат ме на още изкуства.
Нищото все още ме е превзело.
Всичко след себе си сякаш помело.
Очите ми са празни -
хората ги гледат с техните - омразни.
Говоря. Усещам. Преживявам. Откривам.
Нищо е всичко и така си отивам.

Нещо, което ми хареса

КНИГИТЕ
На К. Гълъбов
Пред мен е книгата разтворена
и денем, и нощя;
все сам, аз не познавам хората,
не зная и света.

Прилитат и отлитат птиците,
изгрява ден, залязва ден:
аз дните си като страниците
прелиствам уморен.

Години да четеш за чуждия
живот на някой чужд,
а твоят, никому ненужен,
да мине глух и пуст.

До мене ти не стигна никога,
о, зов на любовта,
и аз изгубих зарад книгите
живота и света.

Атанас Далчев

Танцувам

Отново различните, лудите... Откачалките, които танцуват без музика? Това май бяхме ние.. Ах, как ще ми липсват тези дни - на безгрижието, на лудостта.. И тази яка песен, която всеки път като я чуем - танцуваме.. Не зависимо къде, кога.. И тези барабани, които още бият в главата ми, в сърцето ми, които карат краката ми да се движат, които ме карат да се усмихват..

Танцувам и ми е все тая, че музиката не се чува...

Nothing left for me to say

Пътят на раздялата

Вървя и сякаш няма край.
Вървя и сякаш ще полетя.
Вървя и сякаш не искам да спра.

Любов, помниш ли ме?
Мина доста време..
Защото аз не мога да те забравя.
Такова време няма.

Дори да съм сама,
все пак имам малко сила.
Надниквам в чужди светове,
различни къщи, хора, градове..
Гледам в хорските очи.
Дали ме виждат те, дали?
Виждам всичко друго, но не това,
което показвам аз чрез мойта самота.

Любов, помниш ли каква бях?
Различната от всички тях..
Сега сякаш съм прозрачна,
невидима в нощта така мрачна.

Вървя и сякаш всички са слепи,
грозни, злобни и нелепи..

Любов, помниш ли тази моя доброта?
Очите ми по-цветни бяха от дъга.
Сега станали са зли и черни..
На друг едва ли ще са верни.
Дали искам да усетя друго освен самота?
Освен глухота, грозота, празнота?
Дали очите ми отново ще блестят?
И розови мечти дали ще долетят?

Любов, кажи ми ти
мога ли отново да бъда както преди?
Какво в мен се промени?
Защо да ме достигнеш не можеш ти?
Защо е тихо? Защо мълчиш?
Защо до мен вече не стоиш?

Вървя и сякаш вече нямам сила.
Стига толкова съм се борила..

Играя роля

Отново аз..
Пиша, защото може би няма на кой друг да се излея. Говоря, а всъщност мълча. Усмихвам се, а всъщност съм тъжна..
Така е! Нещо не е наред. И всеки път като се сетя ми става мъчно. В един момент ми се иска да изкрещя "Майната му на всичко". В друг обаче се спирам и започвам да се питам "Ами, после? Ами аз? А тя?" Тези безкрайни въпроси, които ме объркват още повече.. Въпроси без отговор. Какво става сега? Не знам... Май е малко по-добре, отколкото беше, но има нещо още..нещо неизяснено.

Не съм щастлива. Правя се на такава. Трябва да стана актриса. Всички ли са толкова слепи или просто съм станала много добра в прикриването? Но това не съм аз. Аз не се прикривам.. нито себе си, нито чувствата си. А може би самата искам да се излъжа, че съм щастлива? Как трябва да го направя за да спра да се чувствам нещастна?
Какво сега? Прекалено драматизирам? Не...
Гледам го.. В очите му има толкова много щастие. Но при мен не е така. И как да е като най-скъпия човек ми каза, че не иска да има нищо общо с мен. Как при тези думи да се усмихвам? Но го правя - изкуствено... и никой не разбира.
Слушам го.. Всички тези думи.. толкова мили, нежни, красиви. А и аз съм прекалено отнесена. Не ми се слуша. Говори ми се... И това правя - говоря. Хиляда безсмислени тъпотии и само говоря, и говоря, и говоря... А всъщност не казвам нищо съществено. Не го правя, защото човека, на когото трябва да кажа съществените работи, не стои срещу мен.

И всъщност само се измъчвам. Тази роля, която играя, не е за мен. Не мога, не обичам да се смея насила и да говоря безсмислени неща. Само един човек може да ме накара да престана с преструвките. Да престана да се измъчвам.

Пф... Иска ми се в момента да кажа "Но всъщност все тая", но не мога... защото не е все тая... и няма да бъде!

За една секунда и сякаш всчко рухна

За една секунда и сякаш всичко, градено със години, рухна... С едно изречение и сякаш вече нищо не е било и няма да бъде..

Толкова недоизказани думи, толкова неразбрани мисли... несподелени, неизяснени.. Все тая "Извинявай", все тая.. всяка друга дума. Това ли ще е най-трудната ми раздяла? Не с момче.. Дали всичко може да се забрави? Дали ще може да продължи и без това, което беше? Толкова ли е лесно да кажеш "Не искам да имам нищо общо с теб"?

Така объркана съм.. Всъщност какво направих? Всъщност май знам... но нещо пропускам.. Кое е то? А има ли значение? Трудно ми е.. не мога да осъзная всичко, което стана.. И сега ще излизам, облечена в "Et Machibo" блузата.. Но къде ще е усмивката ми? А за напред? Къде ще е? Колко тъпо? МАМКА МУ! Искам да изкрещя толкова силно, че всички да чуят. Различни чувства се преплитат.. тъга, гняв, ярост, още тъга, и още, и още..
Не мога да довърша.. Не знам и края какъв ще е. Всичко е прекалено.. прясно!

Танц в ада

Танцуваме двамата в огнена зала..
Безкраен и тъмен в ада е бала..
Наслада..Ах, опиеняваща наслада..
Страст, копнеж и още нещо.
Ах, наслада, отвеждаш ме в ада!
Там, където всичко е горещо,
грешно, тъмно и зловещо...
Огнени вълни, през тялото ми...
Огнени очи, блестящи като две звезди...
Движиш ме като кукла, играчка
и в ада танцуваме - крачка след крачка..
Телата ни сякаш едно са,
леко стъпвам върху огъня боса.
Насладата сякаш е музика -
тиха, нежна и дръзка.
Танца сякаш любов е!
Страстен, опасен и огнен!

Деня превръща се в нощ.
Огъня избухва със своята мощ!
Пламъците танцуват заедно с нас.
Времето спира и сме само ти и аз!
Танцуваме двамата в огнена зала..
Наслада..Ах, огнена наслада..