Заобиколена от толкова шум и смях

Търся тишина, спокойствие.. А навсякъде около мене е така шумно. Търся уединение, но не мога да го намеря. Искам да се отнеса, да се пренеса, но всеки ме побутва и закача. Оставете ме на мира! Млъкнете малко! Какво затишие цари в мен.. Някакво пълно спокойствие, дори малко неприазъм или по-точно АПАТИЯ.. Ех, защо така? Защото не искам още да се събудя от този нереален сън или защото няма кой да ме събуди? Още няколко дена на мир и тишина.. После идва лудницата. Време ще е.. Няма да дочакам. Отново в последния момент ще бъда нетърпелива и омална, забързана..

Но това тогава. Сега ми е нужен съня.. Историята, която така ме е завладяла, макар и леко скучна, но да имам нужда от нея.. Но защо не ме оставят да си мълча и да се уединя? И ме карат да ги поглеждам с пренебрежение.. Тези глупави "кукли", които даже не приличат на такива. Глупавите "кукли", които така да ме разсмиват със глупавото си държание. Приятно им е да са център на внимание, но не могат да се погледнат от страни.. да видят как смешно изглеждат. Заслепени са от това внимание, а всъщност това внимание да е така глупаво.. И то! Весело им е, смеят се насила, стараят се да изглеждат и те забавни, но са по-скоро глупави и смешни.
И защо просто не млъкнат и не ме оставят на спокойствие, да си дочета и последния ред, който ми остава? Дали завиждам на тяхното внимание? О, не.. Предпочитам тишината и безразличието. Вниманието, което ми е нужно, от хората, които искам.. постигнала съм го. И не с изкуствен смях и глупави реплики. С нещо повече.. Нещо, което "куклите" не могат да осъзнаят..

За сега това.. Отново моите безсмислени и неподредени думи.. Такива, каквито само аз ще разбера.. и Ваня.