Нагоре?или май надолу

Ах, най-после да седна... Чувствам се толкова изморена. Най-после да седна и да пиша. Не защото няма какво, просто защото не ми се пише, а и малко защото нямам време. Макар това че цели два дена бях болна и си стоях вкъщи без да има какво да правя. На третия ден излизам и се чувствам толкова щастлива. Сякаш никой и нищо не можеше да развали якото ми настроение. Оставих тази гадна отрицателна енергия вкъщи и излязох.. заредена с много позитивизъм, а на лицето ми - искряща усмивка..

Станах от леглото, все още леко болна, но още същата вечер - лудница. Щяхме да се събираме по случай изпращането на класния ни.. Да, класния, който беше най-свестния човек от всички даскали и всички класни, които сменихме за тези 4 години в гимназията. И ето че няколко месеца преди завършването ни, той трябва да замине за чужбина, а ние да сменим класния.. Отново! Както и да е... Жалко е, но какво можем да направим.

Очакванията ни за това събиране, на мен и на Ваня, бяха доста големи. Предполагаше се, че ще сме на яко място; предполагаше се, че ще се скъсаме от танци, че ще си изкараме страхотно. Е, очакванията бяха малко далечни от това, което беше всъщност. Но да не бъдем толкова черногледни. Като цяло беше приятно. Не страхотно, но приятно. Винаги може и още.. и още, и още. Но нека се задоволим и с малко, което всъщност беше. Хората покрай мен обаче.. Колко тези хора ме разочароваха, отвратиха и леко подразниха. Дали зареди алкохола или просто защото са такива, всеки показа малката си част от себе си. Както каза Ваня "Всеки луд с номера си" Да стои и да гледа от страни, или да злобее срещу тези, които не стоят. Да се направи на интересен, на център на внимание, а всъщност да е нищо и никой да не го забелязва. Да покаже една нова страна от себе си, която никой не е виждал. И да развали собствените си принципи.

Тези принципи.. На скоро и аз развалих един от мойте принципи. И за какво са всъщност тези принципи? Да знаеш кой си, да се предпазиш, да имаш достойнство.. За някой и принципите са породени от някоя омраза, презрение. И все пак всеки разваля тези свои принципи. Понякога е все тая, друг път се чувстваш още по-добре, но има случай, в които съжаляваш. Аз ли? Аз не съжалявам. Няма смисъл, няма време... А и няма за какво да съжалявам. Но съжалявам за другите и за техните развалени принципи. Жалко е... Но ето, че все идва момент, в който премахваш, обновяваш, добавяш принципи. И точно по този начин се изменя и мнението ти за разни неща, изменя се и начина ти на мислене.. Изменяш се точно ти.

Какво развитие...

Барабанитееее

Лудница?

Ето това беше - Лудницата, от която имах нужда..

Oбувките, чантите, прическата и аксесоарите, тънките цигари и грима.. маникюра и бижутата..
През деня сме така скромни, тихи и дори малко незабележими, вечерта обаче ставаме "кралиците на бала", макар че тя е само една... Малко от "Пепеляшка", малко от "Sex and the city".. Във вихъра на купона, с коктейлите и усмивките, които изкрят в полутъмната обстановка и осветленията. Дискотеката, която никога не спи. Танците, които нямат край..


Поглеждат ни, радват ни се.. Това сме ние - момичетата, които винаги могат да се забавляват и го правят по странен, друг от другите, начин; момичетата, които им е все тая, които са винаги готови да опитат от нещо ново, нещо ОТКАЧЕНО! Момичетата, които никога не се измарят за още танци и за продължение на вечерта.. Това сме ние..! Тези, които не са само това, което виждате, а много повече.

Сякаш винаги е така - от едната крайност до другата.. Затишието, спокойствието и неспирността, лудницата в главите ни.. Звука, който пищи цяла нощ в ушите ни. Хубаво беше да се събудим от този дълбок сън. Яко беше една нощ да сме ние! Ние - Центъра!

Ето това беше - Лудницата, която те кара да си постоянно в крачка, да не можеш да помислиш за последствията, но и след тези последствия да ти е все тая.. Защо? Защото беше лудница и се забавлявахме!

Специално за теб!

Честит Рожден Ден, скъпа!

Ето че вече и ти стана на 18. Как се чувстваш? По-зряла, помъдряла или остаряла? А може би си все същата? За мен винаги ще си все същата.. усмихната, откачена, точна и справедлива. Момичето, което може би никога няма да млъкне; което винаги ще е до мен и зад мен.

Честит Рожден Ден, мила!

Пожелавам ти тази година да е изпълнена с много успехи. Нека всяка твоя мечта е сбъдната. Нека усмивката да не залязва от лицето ти. Нека няма сълзи в очите ти. Нека любовта те води на всякъде. Нека да изживяваш такива емоции, за които дори не си предполагала, че съществуват.

Честит Рожден Ден! И Et Machibo!

Заобиколена от толкова шум и смях

Търся тишина, спокойствие.. А навсякъде около мене е така шумно. Търся уединение, но не мога да го намеря. Искам да се отнеса, да се пренеса, но всеки ме побутва и закача. Оставете ме на мира! Млъкнете малко! Какво затишие цари в мен.. Някакво пълно спокойствие, дори малко неприазъм или по-точно АПАТИЯ.. Ех, защо така? Защото не искам още да се събудя от този нереален сън или защото няма кой да ме събуди? Още няколко дена на мир и тишина.. После идва лудницата. Време ще е.. Няма да дочакам. Отново в последния момент ще бъда нетърпелива и омална, забързана..

Но това тогава. Сега ми е нужен съня.. Историята, която така ме е завладяла, макар и леко скучна, но да имам нужда от нея.. Но защо не ме оставят да си мълча и да се уединя? И ме карат да ги поглеждам с пренебрежение.. Тези глупави "кукли", които даже не приличат на такива. Глупавите "кукли", които така да ме разсмиват със глупавото си държание. Приятно им е да са център на внимание, но не могат да се погледнат от страни.. да видят как смешно изглеждат. Заслепени са от това внимание, а всъщност това внимание да е така глупаво.. И то! Весело им е, смеят се насила, стараят се да изглеждат и те забавни, но са по-скоро глупави и смешни.
И защо просто не млъкнат и не ме оставят на спокойствие, да си дочета и последния ред, който ми остава? Дали завиждам на тяхното внимание? О, не.. Предпочитам тишината и безразличието. Вниманието, което ми е нужно, от хората, които искам.. постигнала съм го. И не с изкуствен смях и глупави реплики. С нещо повече.. Нещо, което "куклите" не могат да осъзнаят..

За сега това.. Отново моите безсмислени и неподредени думи.. Такива, каквито само аз ще разбера.. и Ваня.

Назад във времето и различните емоции

Честит рожден ден! Туко що се прибирам. Къде ходих ли? Да чиститя рождения и ден. Е, нея не я намерихме. Времето е ужасно! Точно както го исках - дъждовно, мрачно и студено. Крайно време беше да усетя, че е есен. Както и да е.. Разхожахме се из мокрите улици с цветен букет и сякаш я търсихме. По пътя си спомняхме разни случки, реплики и като цяло нашето приятелство. Сякаш го бяхме забравили. Както винаги си казахме колко е жалко. През цялото време си повтаряхме колко сме безразлични, но тогава чухме думите, които е трябвало да чуем отдавна и да ни накарат да се замислим. А именно "Толкова хубаво беше като бяхте тричките". Думи казани от човек, който даже не знае какви сме, какво е било и защо така е станало. Думи, които да са така искрени. И както вече казах да се замислим и да усетим, че не сме толкова безразлични. Но вече е прекалено късно. "По-добре късно, отколкото никога".. Така казват.. Е, вече е прекалено-прекалено късно.. И смисъла изчезва.

Вчера, за разлика от днес, спомените, които си припомняхме бяха по-весели и смешни. Както беше и времето-слънчево, топло и приятно. Всички тези спомени - за лятото, морето, дискотеката, Кранево да са свързани с Д.... Да толкова весели и хубави моменти, че да не можем да спрем да се смеем и целия център да ехти от нашите гръмогласни смехове. Всички да ни гледат странно и сигурно да нахлуват странни мисли в главите им, а на нас да не ни пука и даже да ни става още по-смешно. Даже не помня за какво бе всичко това, но помня, че беше адски смешно. Странно е.. Как понякога не ти трябва алкохол, треви, наркотици и всякакви такива простотии, които да те разсмеят. А просто добра компания, настроение и весели случки, плюс малко безсмислици. Беше якко. Обичам, когато е такова..