Микробуса тръгна... И сякаш всичко в мен рухна. Най-мразя тази част - Сбогуването. Не знам какво да кажа, прегръщам я и не искам да я пусна, а знам че е време тя да натовари куфарите и да замине. Искам да бъда силна. Да не мисля за това и да не плача. Но когато вляза в стаята и усетя тишината, когато вече осъзная, че утре тя няма да ми каже "Добро утро"... тогава не мога да бъда силна и очите ми се пълнят със сълзи.
Трудно е.. Даже нямам думи, с които да изкажа колко ми е тъжно.. А и всички тези думи.. нямат смисъл. Едва ли ще ми олекне, едва ли ще се почувствам весела. Всички тези ободрителни реплики от страна на моите близки като "Спокойно" , "Няма как" не ме карат и за миг да се почувствам добре. А може би даже ме натъжават още повече. За това, че няма как и няма какво да направя, освен да си стоя в празната, тъмната, тихата стая и да си тъжа...
Може би е от прекалената емоция.. тези силни думи. Трябва да спра.. Но тези дни ще са такива и аз го знам. Както са всеки път при всяко нашо сбогуване. Дните на мълчанието, на нежеланието да излизам и да се смея, дните на затварянето сама в себе си.. Сега сякаш ще е още по-трудно, тъй като няма никой до мен, никой, който просто да ме прегърне.. Къде си, Ванче? А къде си ти, Роси? Къде си, Я.? Къде сте, когато имам най-голяма нужда от една прегръдка?
Ще ми мине, ще бъда по-добре.. Ще изтрия сълзите и ще се усмихна.. Но не сега.. Сега искам да поплача...
Няма коментари:
Публикуване на коментар