За Лудостта и Любовта

Разказват, че веднъж в едно ъгълче на земята се събрали заедно всички човешки чувства и качества. Когато СКУКАТА се просяла за трети път, ЛУДОСТТА предложила:
- Хайде да играем на криеница!
ИНТРИГАТА повдигнала вежда:
- Криеница-що за игра е това?
Тогава ЛУДОСТТА обяснила, че един от тях, например тя, затваря си очите и брои до милион, а в същото време всички останали се крият. Последния, когото открият, започва да брои в следващата игра.
ЕНТУСИАЗМЪТ затанцувал с ЕУФОРИЯТА, РАДОСТТА заподскачала, така че успяла да убеди СЪМНЕНИЕТО. Само АТАПИЯТА, която никога от нищо не се интересувала, отказала да участва в играта. ИСТИНАТА предпочела да не се крие, защото в края на крайщата, винаги я откриват. ГОРДОСТТА казала, че това е абсолютно глупава игра (нищо друго не я вълнувало освен нея самата), а СТРАХЛИВОСТТА не искала да рискува много-много.
-Едно, две, три, … -започна да брои ЛУДОСТТА.
Пръв се скрил МЪРЗЕЛЪТ зад най-близкия камък край пътя, ВЯРАТА се издигнала в небесата, а ЗАВИСТТА се шмугнала в сянката на ТРИУМФА, който се изхитрил да се изкатери до върха на най-високото дърво. БЛАГОРОДСТВОТО много дълго не можело да се скрие, тъй като всяко място, което си намирало, се оказало идеално за неговите приятели: кристално чистото езеро- за КРАСОТАТА; хралупата в едно дърво – за СТРАХА; крилото на пеперудата- за СЛАДКОСТРАСТИЕТО; полъхът на вятъра- за СВОБОДАТА! Най- накрая благородството се замаскирало в слънчевия лъч. ЕГОИЗМЪТ си намерил топло и уютно местенце само за себе си. ЛЪЖАТА се скрила в дъгата(в дейсвителност се гмурнала дълбоко в океана), а СТРАСТТА и ЖЕЛАНИЕТО се спотаили в гърлото на вулкана. ЗАБРАВАТА дори не помня къде се скрила, но това не е важно.
Когато ЛУДОСТТА преброила до 999 999, ЛЮБОВТА все още търсела къде да се скрие, но вече всичко било заето. Изведнъж видяла прекрасен розов храст и решила да се шмугне между цветовете му.
- Един милион – изброила ЛУДОСТТА и се заела с търсенето.
Разбира се, най-напред намерила МЪРЗЕЛА. После чула как ВЯРАТА спори с Бога, а за СТРАСТТА и ЖЕЛАНИЕТО се сетила по това как трепти вулканът. След това ЛУДОСТТА видяла ЗАВИСТТА и се досетила къде се крие ТРИУМФЪТ. Нямало нужда да търси ЕГОИЗМА, защото мястото, където той се бил скрил, се оказал пчелен кош, а пчелите решили да изгонят неканения гост. Търсейки, ЛУДОСТТА се приближила до ручея и видяла КРАСОТАТА. СЪМНЕНИЕТО седяло до оградата, чудейки се от коя страна да се скрие. И ето, че всички били намерени: ТАЛАНТЪТ – в дъхава и сочна трева, ТЪГАТА-в тъмна пещера, ЛЪЖАТА-на дъното на океана. Не могли само да намерят ЛЮБОВТА.
ЛУДОСТТА търсела зад всяко дърво, във всяко поточе, на върха на всяка планина. Най-накрая решила да погледне в розовите храсти, започнала да разтваря клоните и чула вик. Острите шипове на розата наранили очите на ЛЮБОВТА. ЛУДОСТТА започнала да се извинява, плакала, молила се за прошка, и за да изкупи вината си, обещала на ЛЮБОВТА да стане неин водач.
Ето от онова време, когато за пръв път на земята играли криеница, ЛЮБОВТА е сляпа и ЛУДОСТТА я води за ръка...

Губя контрол, когато...

Тази толкова кофти песен, която вече като я чуя ме изкарва извън нерви.. А сега.. я изживявам. Губя контрол ! Така е! Губя контрол, когато него го няма. А въобще имало ли го е?
Влюбвам се.. Не знам какво ми става.. Говоря неща, които не мисля. Действам някак прибързано, реакциите ми са дръзки. Не обичам, когато съм такава.
Дали е заради тази лудост, заради тази пристрастеност? Във всеки случай знам, че той е виновен.. Привързахме се страшно много, че сега... започвам да губя контрол..
Лудува ми се... Ще се взривя! Танцува ми се.. Не ми се говори, не ми се пише.

Емоцията, която ме обзема.. Или "За самотата"

Микробуса тръгна... И сякаш всичко в мен рухна. Най-мразя тази част - Сбогуването. Не знам какво да кажа, прегръщам я и не искам да я пусна, а знам че е време тя да натовари куфарите и да замине. Искам да бъда силна. Да не мисля за това и да не плача. Но когато вляза в стаята и усетя тишината, когато вече осъзная, че утре тя няма да ми каже "Добро утро"... тогава не мога да бъда силна и очите ми се пълнят със сълзи.
Трудно е.. Даже нямам думи, с които да изкажа колко ми е тъжно.. А и всички тези думи.. нямат смисъл. Едва ли ще ми олекне, едва ли ще се почувствам весела. Всички тези ободрителни реплики от страна на моите близки като "Спокойно" , "Няма как" не ме карат и за миг да се почувствам добре. А може би даже ме натъжават още повече. За това, че няма как и няма какво да направя, освен да си стоя в празната, тъмната, тихата стая и да си тъжа...
Може би е от прекалената емоция.. тези силни думи. Трябва да спра.. Но тези дни ще са такива и аз го знам. Както са всеки път при всяко нашо сбогуване. Дните на мълчанието, на нежеланието да излизам и да се смея, дните на затварянето сама в себе си.. Сега сякаш ще е още по-трудно, тъй като няма никой до мен, никой, който просто да ме прегърне.. Къде си, Ванче? А къде си ти, Роси? Къде си, Я.? Къде сте, когато имам най-голяма нужда от една прегръдка?
Ще ми мине, ще бъда по-добре.. Ще изтрия сълзите и ще се усмихна.. Но не сега.. Сега искам да поплача...

Дали ще разбереш?

Моя розоф свят.. Не защото не знам, че "розоф" се пише с "в".. Не защото съм "на мама и тати детето" и всичко ми се поднася на тепсия..Не защото живея в илюзия и не знам какво става.. Не защото розовото ми е любимия цвят.. Е, малко и за това. Защо ли? Защото това е измисления свят, където всичко е красиво и всичко е такова каквото искам да е. Защото всеки трябва да има минутки на усамотение.. Моето усамотение е във въображението ми..
Колко е релаксиращо и отнасящо се. Писането. До преди една година дори не съм си го и помисляла.. Да пиша. А и по български и литература никога не ме е бивало. Повече от 4-ка трудно изкарвам. Което е странно. Осъзнах новата си черта от характера ми - обожавам да говоря и да разсъждавам. Може би Ваня е една от причините да осъзная това. Както осъзнах толкова много неща от себе си покрай нея. Толкова много неща са се променили. Вече не съм момиченцето, което бях преди три години - глупаво, срамежливо, скромно и заблудено. Е, малко пресилено казани думи, но от една част точно такива.

Винаги съм се замисляла дали има други момичета, които мислят като мен. Отговора е винаги "Много ясно, че не" Това ме кара да се чувствам наистина уникална, но също така е и жалко. Че днешно време голяма част от хората са толкова ограничени и толкова трудно се намира човек, с който да можеш да говориш. Може би Я. е един от малкото хора ( толкова малко, че мога да ги преброя на едната си ръка ), с които мога наистина да говоря, като знам, че когато му говоря, той всъщност разбира какво му казвам ( в повечето случаи ) Макар и да са празни приказки, тези приказки да те разтоварят по някакъв начин и за миг да забравиш за всичко. Точно както е и докато пиша. Може да са пълни глупости и несвързани думи, но да успея за момент да се отнеса.. Къде? В моя розоф свят...

След всички красиви дни настъпва мълчание

Раздялата.. Винаги ли е толкова кофти? Защо хората след раздялата се променят така? Винаги съм твърдяла, че хората показват цялата си същност след като се разделят с дадения човек. Рядко се случва след раздялата момичето и момчето да останат с добри взаимоотношения. Което е жалко..
Раздялата.. Всеки я изживява по различен начин, дали ще боли, дали ще страдаш или ще почувстваш някакво облекчение, а може би и двете чувства едно временно.. Но всеки може да я определи с една дума - тъпо. Наистина е тъпо.. Да си бил с даден човек сумат и време и в един момент всичко така да се промени и той да не може дори да те погледне в очите или да ти каже нещо. Що за ограничено мислене? Рядко са хората, които биха останали приятели след раздялата. Всичко си зависи от човека.. и от самата връзка. Може би е тъй както казва приятелката ми Ваня, просто всеки търси подходящия момент, в който да каже "Край", но всъщност няма подходящ момент.. Когато и да е, винаги единия остава наранения. Но колко трудно е да изречеш тези думи и дори толкова силно да си желал да ги кажеш, след като проговориш усещаш и ти малка болка. А след време, дали след няколко минути или след месеци, идва и въпроса "Трябваше ли така да постъпя?" Но този въпрос се задава може би за всеки случай и всяко колебание.
Но все пак, извода е както винаги "Всъщност все тая", защото все пак това не е края на света и има много повече работи, за които да се тревожим.. Морето е пълно с риби.

За приятелството

Приятелство.. Има ли го? Дали има истинско, чисто приятелство? Или всичко е въпрос на интереси? Дали да вярвам, че все пак има и хора, които не са лицемерни или просто всичко е една "лъжа-заблуда и лъжа"? Да ми пука ли? Или просто да си кажа все тая?
Преди една-две години всичко беше така различно. И винаги ще помня тези всички хубави спомени, макар и след това всичко да се прецака. Макар и всяка една тъпотия, всяка една малка проява на лицемерие, аз ще помня миналото лято, и по-миналото.. Тези красиви спомени, които винаги като си разглеждам снимките, ме карат да се усмихвам и да ме изпълват цялата. Но естествено както всеки спомен той навява и мъничко тъга. Тъгата от това, че спомена си е спомен и никога повече не може да се изживее наново.
Странно е.. Дали зареди разтоянието, което беше застанало между нас или просто зареди това, че не успяхме да се опознаем достатъчно? Всъщност все тая.. Жалко е, че тей се получиха нещата, но от друга страна.. всеки си продължава по своя път и си гледа своя живот... То май при всеки е така. Нали всички сме едни егоисти... Е, аз пък съм безразлична и колкото и да ме е яд, колкото и да е жалко.. казвам "Всъщност все тая" и продължавам.

Нещо от мен

• Любов

-Всеки ден от любовта си ми даваш,
но усещам как в мен се съмняваш.
Любов,
кажи какво те мъчи?
Защо са тез сълзи в очите ти?


-Сякаш отдалечаваш се от мен
и това ден след ден.
В погледа ти виждам аз тъга,
а ти все повтаряш, че не е така.
Любов,
погледни ме за момент
и кажи ми защо си тей студен?

Прегръщаш ме сякаш насила
и насила казваш ми "мила".
Усещам горещи целувките ти,
а очите ти се пълнят с сълзи.
Любов,
как добре умееш да се криеш,
но защо чувствата си не разкриеш?

Сега сякаш друга в мислите ти има
и тя за теб е най-неустоима.
Гледаш мен, а сякаш виждаш нея.
Опитвам се, но така не мога да живея.
Любов,
къде остави любовта?
Нали АЗ бях единствена?


-Питаш ме защо съм тей студен?
Не съм. Просто мисля, че ти не си до мен.
Мисля, че ти отдалечаваш се от мен.
И така всеки ден.
За това са тез мои сълзи,
докато целувам устните ти.

Любов,
защо си тей неутешима?
Ти си и ще бъдеш единствена!
Няма друга, няма и да има,
защото ти си любовта и си несравнима.
Само ти си в моята глава.
Аз съм твой до гроб и след това.

• Грешна

Трябва да те усетя-Прегърни ме!
Целуни ме! Докосни ме! Усети ме!

Трябва да те усетя-Спешно!
В друг момент се чувствам грешно.
Друг устните ми целува,
Друг от теб ме ревнува,
Друг започва да ме вълнува.
Не искам него, искам теб!
Искам целувката ти по-сладка и от мед.
Искам да изтръпна, да те почувствам,
искам да съм с теб и да крещя "Тук съм!"
В друг момент той пак се появява
и усещам как не мога да го забравя.
Да забравя неговата тръпка.
Тази, която изпитвам само от една прегръдка,
тази, която с теб не я усещам
и ме кара да се чувствам грешна!
Не ме вини при тези мои думи.
Само ти отне ума ми!
Трябва да те усетя-Веднага!
Иначе сърцето ми при другия ще избяга.
"Усещаш ли..?" Кажи ми!
Усещаш ли как тупти сърцето ми?
Как се вълнува, как тъгува?
"Усещаш ли..?" Кажи ми!
Викам-Помогни ми! Целувката си подари ми!
Подари ми, защото пътят ме води.
Стъпка по стъпка и в далечината другия стои!
Не си ти!
С него отново ще се срещна, отново да се почувствам грешна.
По дяволите, къде си ти? Когато имам най-голяма нужда
от прегръдката ти, която от кошмара ме събужда!

Трябва да те усетя-Прегърни ме!
Целуни ме! Докосни ме! Усети ме!

Моето любимо време

Макар и цялата емоция, която ме бе обсебила предишните два дена, чувството, което усещам днес определено не е въодушевение или отпадналост от всички тези танци. Чувството е по-скоро безразличие и дори малко тъга. Не че има за какво толкова, но колкото има, толкова и няма. Още няколко дена и сякаш ще остана напълно самотна. Сякаш целия ми свят около мен ще избяга. И то сякаш всички любими хора са далеч от мен. Заобиколена от толкова любов и в същото време така самотна.
Времето е мрачно, студено и дъждовно. А как това време поражда в мен толкова приятни чувства. Колко голяма нужда имам Я. да е до мен. Сякаш никога не съм имала толкова силно усещане и желание. А колко ли по-трудно би било след още две-три седмици? На къде ли биха се развили нещата? До къде бихме стигнали? Всъщност не знам отговорите на тези въпроси, но една друга част от мен ме кара да съм сигурна на 100% , че ще стигнем до края. Нали любовта нямала граници... Така казват. Е, то още не говорим за любов, макар че чувствата са доста силни и започвам да се обърквам.
И сякаш с всеки изминал ден, аз се убеждавам колко Я. е идеален за мен. Заобиколена от толкова много идиоти, които не знаят как да разговарят с мен, които не знаят как да се държат с мен, които живеят в някакви напълно различни светове от моя.. И как като им говоря аз те не ме разбират.. Всичко това ме кара в очите ми постоянно да се показва образа на Я. , макар и леко размазан.. Постоянно мислите в главата ми да са свързани само с Я. , макар и да са леко объркани..
Но все пак да не се задълбочаваме толкова... Нали всичко е една игра...

Ах, това лято...

Небето е бледорозово, а слънцето ме огрява с изкрящите си лъчи.. Почивам си пред компютъра, със съвсем тихо пусната музика. Даже не мога да мисля. Сякаш съм блокирала и съм превключила на режим "relax". В същото време ми се лудува. Искам да изляза и да откачам както само аз си знам. Но точно сега.. всичко е така утихнало.
Лятото е към края си, дори времето започва да говори. А как ми липсват дните през месец юли.. морето, плажа, бирата, разходките из улиците на центъра, претъпкани с туристи, следобедния сън на някоя полянка, хубавата компания, дискотеките... Да, това лято беше пълно с толкова много емоции и такива преживявания, които сигурно никога няма да ми се случат. Как за 6 дена изживях какво ли не и целия ми свят се бе преобърнал. Бяхме се отделили от реалността и съществуваше само мига. Толкова кратък, но и така безкраен... А сега.. всичко е така спокойно, чак ми е някак странно без тази лудница в главата ми.. Може би за това и не мога да мисля, не мога да разсъждавам.. Думите се въртят из главата ми, но са така объркани. Даже не мога да довърша...