Каква?

...А аз?
Нетърпелива, Раздразнителна, Студена, Наивна, Гадна, Дръзка, Откачена, Нервна, Объркана, Заядлива, Тиха, Избухлива, ЗАгубена, ИЗгубена, Притеснена, БЕЗразлична.. РАЗЛИЧНА

Какво става? Къде съм? Какво да мисля?

"От какво се страхуваш, но не искаш да си признаеш? - Обвързване?? "

Така ли е? Замислих се.. Сякаш, че да. От три години не съм имала никаква сериозна връзка и дори единствената сериозна връзка, която беше 5 месеца, не я приемах толкова на сериозно..Нито връзката, нито момчето.. Защо е така? Защо съм станала толкова безразлична, неебателна, студена? Какво пишеше... " Мислиш, че това е ново начало, но докато си довършиш мисълта и края... отново се вижда"
И сякаш при всеки е така. Един път опариш ли се следващите пъти си по-предпазлив, по-внимателен.. да не се опариш отново. Но това те прави и по-безразличен, по-студен. Мислих, че аз не съм така.. Мислих, че всичко е отминало и заминало, но явно не е така. Явно точно това е била причина за всички тези мои раздели. Но докога?
Ето това мое безразличие крие всъщност какво ми е отвътре. Показва колко съм силна и как не се предавам и поддавам на разни чувства и емоции.. и прикрива колко всъщност съм чувствителна и наивна. От страх да не ме наранят... А така ли трябва да е? Не..
И сега се появи това момче, което ме обърка тотално. Какво става с мен? Къде съм? Какво да мисля? Какво да чувствам? Да се доверя или да се отдръпна? В главата ми е такава каша, пред очите ми-толкова замъглено и този дразнещ звук в ушите ми. Отново лудница! Отново на MAX! И пак, и пак..

Филма стана луд. Играта стана опасна. А аз?

Всеки ден - различен филм

Всеки ден някакъв луд филм.. Днес беше комедия. Макар че то май всеки ден комедия. Весело ми е. Смея се - СИЛНО! Ентусиазирана съм (леле, тая дума сякаш никога не съм я писала :D ). Ентусиазирана, превъзбудена, откачена.. Сякаш всеки момент ще избухна!!
Романтиката обаче във филма липсва.. И честно казано така ми е добре. Не се чувствам самотна. Дори се чувствам свободна и готова да превземе света - сама.. с Ваня.
Танцува ми се... Играе ми се.. Искам да се смея, да откачам, да се забавлявам. Искам да скоча на високо и да изкрещя с цялата си мощ.. Не знам.. не мога да опиша с думи всичко, което чувствам.
Все пак отдавна не бях се сещала да пиша. Нямам време, а и мислите ми са доста заети с други някакви неща - било то училище, да се видя с някой-друг приятел, някакви събирания, банкети, дискотеки... Сякаш графика ми е толкова зает и нямам време да седна и да си мисля моите си работи. Не че се оплаквам. Не. Така е супер.. Чудесно!

Да изживея, да опитам..

Гледах един филм.. Доста ме надъха. Филмът се разказваше за живота. За опитите, за изживяванията.. за всичко, което може да ти се случи. Едно обещание, една спогодба, която може да те промени, да промени целия ти живот.. Която може да направи от нищо - нещо. Дали думичката "Да" наистина може да промени всичко? Може..
Чух се с един мой познат (ако мога така да го нарека), с който не съм се чувала повече от половин година. "Здрасти. Как си? Какво правиш? Къде се изгуби" - нали знаете.. обичайните неща. Тогава той ме попита: "Похвали се с нещо" и аз започнах да говоря.. Говорих, разправях.. случки, изживявания, хора, които съм срещнала... Говорих, говорих и накрая го попитах: "А ти? Похвали се с нещо ти? Как си? Какво правиш?" Той каза само: "Преди няколко дни направих 4 месеца с приятелката си и от 2-3 седмици насам не пуша"... Аз млъкнах. Той също.. Това ли беше всичко? Всичко за тези толкова много месеци?

Замислих се.. А може би наистина е много по-хубаво да рискуваш, да пробваш, да опитваш.. от това, от онова. И ето тази думичка "Да".. наистина постига това.. Да си отворен за целия свят.. и да той да е отворен за теб. Всяка минута е ценна, всеки миг трябва да бъде хванат, всичко трябва да се вкуси - все тая дали ще ти хареса или не.. Трябва да се живее.. Да се рискува.. "Защото ако не рискуваш, рискуваш да умреш от скука"

Нищо

Живея, а сякаш нищо.
Дори нищото е нещо.
Устните ми се движат, а звук няма.
Тишината царува, празнотата - голяма.
Няма я радостта, няма я и тъгата..
Всичко е нищо и така е, горката!
Живея живота, а сякаш не живея.
Насила се радвам, насила се смея.
Срещнах различни хора,
но нищото няма умора.
Уча се на различни чувства,
учат ме на още изкуства.
Нищото все още ме е превзело.
Всичко след себе си сякаш помело.
Очите ми са празни -
хората ги гледат с техните - омразни.
Говоря. Усещам. Преживявам. Откривам.
Нищо е всичко и така си отивам.

Нещо, което ми хареса

КНИГИТЕ
На К. Гълъбов
Пред мен е книгата разтворена
и денем, и нощя;
все сам, аз не познавам хората,
не зная и света.

Прилитат и отлитат птиците,
изгрява ден, залязва ден:
аз дните си като страниците
прелиствам уморен.

Години да четеш за чуждия
живот на някой чужд,
а твоят, никому ненужен,
да мине глух и пуст.

До мене ти не стигна никога,
о, зов на любовта,
и аз изгубих зарад книгите
живота и света.

Атанас Далчев

Танцувам

Отново различните, лудите... Откачалките, които танцуват без музика? Това май бяхме ние.. Ах, как ще ми липсват тези дни - на безгрижието, на лудостта.. И тази яка песен, която всеки път като я чуем - танцуваме.. Не зависимо къде, кога.. И тези барабани, които още бият в главата ми, в сърцето ми, които карат краката ми да се движат, които ме карат да се усмихват..

Танцувам и ми е все тая, че музиката не се чува...

Nothing left for me to say

Пътят на раздялата

Вървя и сякаш няма край.
Вървя и сякаш ще полетя.
Вървя и сякаш не искам да спра.

Любов, помниш ли ме?
Мина доста време..
Защото аз не мога да те забравя.
Такова време няма.

Дори да съм сама,
все пак имам малко сила.
Надниквам в чужди светове,
различни къщи, хора, градове..
Гледам в хорските очи.
Дали ме виждат те, дали?
Виждам всичко друго, но не това,
което показвам аз чрез мойта самота.

Любов, помниш ли каква бях?
Различната от всички тях..
Сега сякаш съм прозрачна,
невидима в нощта така мрачна.

Вървя и сякаш всички са слепи,
грозни, злобни и нелепи..

Любов, помниш ли тази моя доброта?
Очите ми по-цветни бяха от дъга.
Сега станали са зли и черни..
На друг едва ли ще са верни.
Дали искам да усетя друго освен самота?
Освен глухота, грозота, празнота?
Дали очите ми отново ще блестят?
И розови мечти дали ще долетят?

Любов, кажи ми ти
мога ли отново да бъда както преди?
Какво в мен се промени?
Защо да ме достигнеш не можеш ти?
Защо е тихо? Защо мълчиш?
Защо до мен вече не стоиш?

Вървя и сякаш вече нямам сила.
Стига толкова съм се борила..

Играя роля

Отново аз..
Пиша, защото може би няма на кой друг да се излея. Говоря, а всъщност мълча. Усмихвам се, а всъщност съм тъжна..
Така е! Нещо не е наред. И всеки път като се сетя ми става мъчно. В един момент ми се иска да изкрещя "Майната му на всичко". В друг обаче се спирам и започвам да се питам "Ами, после? Ами аз? А тя?" Тези безкрайни въпроси, които ме объркват още повече.. Въпроси без отговор. Какво става сега? Не знам... Май е малко по-добре, отколкото беше, но има нещо още..нещо неизяснено.

Не съм щастлива. Правя се на такава. Трябва да стана актриса. Всички ли са толкова слепи или просто съм станала много добра в прикриването? Но това не съм аз. Аз не се прикривам.. нито себе си, нито чувствата си. А може би самата искам да се излъжа, че съм щастлива? Как трябва да го направя за да спра да се чувствам нещастна?
Какво сега? Прекалено драматизирам? Не...
Гледам го.. В очите му има толкова много щастие. Но при мен не е така. И как да е като най-скъпия човек ми каза, че не иска да има нищо общо с мен. Как при тези думи да се усмихвам? Но го правя - изкуствено... и никой не разбира.
Слушам го.. Всички тези думи.. толкова мили, нежни, красиви. А и аз съм прекалено отнесена. Не ми се слуша. Говори ми се... И това правя - говоря. Хиляда безсмислени тъпотии и само говоря, и говоря, и говоря... А всъщност не казвам нищо съществено. Не го правя, защото човека, на когото трябва да кажа съществените работи, не стои срещу мен.

И всъщност само се измъчвам. Тази роля, която играя, не е за мен. Не мога, не обичам да се смея насила и да говоря безсмислени неща. Само един човек може да ме накара да престана с преструвките. Да престана да се измъчвам.

Пф... Иска ми се в момента да кажа "Но всъщност все тая", но не мога... защото не е все тая... и няма да бъде!

За една секунда и сякаш всчко рухна

За една секунда и сякаш всичко, градено със години, рухна... С едно изречение и сякаш вече нищо не е било и няма да бъде..

Толкова недоизказани думи, толкова неразбрани мисли... несподелени, неизяснени.. Все тая "Извинявай", все тая.. всяка друга дума. Това ли ще е най-трудната ми раздяла? Не с момче.. Дали всичко може да се забрави? Дали ще може да продължи и без това, което беше? Толкова ли е лесно да кажеш "Не искам да имам нищо общо с теб"?

Така объркана съм.. Всъщност какво направих? Всъщност май знам... но нещо пропускам.. Кое е то? А има ли значение? Трудно ми е.. не мога да осъзная всичко, което стана.. И сега ще излизам, облечена в "Et Machibo" блузата.. Но къде ще е усмивката ми? А за напред? Къде ще е? Колко тъпо? МАМКА МУ! Искам да изкрещя толкова силно, че всички да чуят. Различни чувства се преплитат.. тъга, гняв, ярост, още тъга, и още, и още..
Не мога да довърша.. Не знам и края какъв ще е. Всичко е прекалено.. прясно!

Танц в ада

Танцуваме двамата в огнена зала..
Безкраен и тъмен в ада е бала..
Наслада..Ах, опиеняваща наслада..
Страст, копнеж и още нещо.
Ах, наслада, отвеждаш ме в ада!
Там, където всичко е горещо,
грешно, тъмно и зловещо...
Огнени вълни, през тялото ми...
Огнени очи, блестящи като две звезди...
Движиш ме като кукла, играчка
и в ада танцуваме - крачка след крачка..
Телата ни сякаш едно са,
леко стъпвам върху огъня боса.
Насладата сякаш е музика -
тиха, нежна и дръзка.
Танца сякаш любов е!
Страстен, опасен и огнен!

Деня превръща се в нощ.
Огъня избухва със своята мощ!
Пламъците танцуват заедно с нас.
Времето спира и сме само ти и аз!
Танцуваме двамата в огнена зала..
Наслада..Ах, огнена наслада..

Нагоре?или май надолу

Ах, най-после да седна... Чувствам се толкова изморена. Най-после да седна и да пиша. Не защото няма какво, просто защото не ми се пише, а и малко защото нямам време. Макар това че цели два дена бях болна и си стоях вкъщи без да има какво да правя. На третия ден излизам и се чувствам толкова щастлива. Сякаш никой и нищо не можеше да развали якото ми настроение. Оставих тази гадна отрицателна енергия вкъщи и излязох.. заредена с много позитивизъм, а на лицето ми - искряща усмивка..

Станах от леглото, все още леко болна, но още същата вечер - лудница. Щяхме да се събираме по случай изпращането на класния ни.. Да, класния, който беше най-свестния човек от всички даскали и всички класни, които сменихме за тези 4 години в гимназията. И ето че няколко месеца преди завършването ни, той трябва да замине за чужбина, а ние да сменим класния.. Отново! Както и да е... Жалко е, но какво можем да направим.

Очакванията ни за това събиране, на мен и на Ваня, бяха доста големи. Предполагаше се, че ще сме на яко място; предполагаше се, че ще се скъсаме от танци, че ще си изкараме страхотно. Е, очакванията бяха малко далечни от това, което беше всъщност. Но да не бъдем толкова черногледни. Като цяло беше приятно. Не страхотно, но приятно. Винаги може и още.. и още, и още. Но нека се задоволим и с малко, което всъщност беше. Хората покрай мен обаче.. Колко тези хора ме разочароваха, отвратиха и леко подразниха. Дали зареди алкохола или просто защото са такива, всеки показа малката си част от себе си. Както каза Ваня "Всеки луд с номера си" Да стои и да гледа от страни, или да злобее срещу тези, които не стоят. Да се направи на интересен, на център на внимание, а всъщност да е нищо и никой да не го забелязва. Да покаже една нова страна от себе си, която никой не е виждал. И да развали собствените си принципи.

Тези принципи.. На скоро и аз развалих един от мойте принципи. И за какво са всъщност тези принципи? Да знаеш кой си, да се предпазиш, да имаш достойнство.. За някой и принципите са породени от някоя омраза, презрение. И все пак всеки разваля тези свои принципи. Понякога е все тая, друг път се чувстваш още по-добре, но има случай, в които съжаляваш. Аз ли? Аз не съжалявам. Няма смисъл, няма време... А и няма за какво да съжалявам. Но съжалявам за другите и за техните развалени принципи. Жалко е... Но ето, че все идва момент, в който премахваш, обновяваш, добавяш принципи. И точно по този начин се изменя и мнението ти за разни неща, изменя се и начина ти на мислене.. Изменяш се точно ти.

Какво развитие...

Барабанитееее

Лудница?

Ето това беше - Лудницата, от която имах нужда..

Oбувките, чантите, прическата и аксесоарите, тънките цигари и грима.. маникюра и бижутата..
През деня сме така скромни, тихи и дори малко незабележими, вечерта обаче ставаме "кралиците на бала", макар че тя е само една... Малко от "Пепеляшка", малко от "Sex and the city".. Във вихъра на купона, с коктейлите и усмивките, които изкрят в полутъмната обстановка и осветленията. Дискотеката, която никога не спи. Танците, които нямат край..


Поглеждат ни, радват ни се.. Това сме ние - момичетата, които винаги могат да се забавляват и го правят по странен, друг от другите, начин; момичетата, които им е все тая, които са винаги готови да опитат от нещо ново, нещо ОТКАЧЕНО! Момичетата, които никога не се измарят за още танци и за продължение на вечерта.. Това сме ние..! Тези, които не са само това, което виждате, а много повече.

Сякаш винаги е така - от едната крайност до другата.. Затишието, спокойствието и неспирността, лудницата в главите ни.. Звука, който пищи цяла нощ в ушите ни. Хубаво беше да се събудим от този дълбок сън. Яко беше една нощ да сме ние! Ние - Центъра!

Ето това беше - Лудницата, която те кара да си постоянно в крачка, да не можеш да помислиш за последствията, но и след тези последствия да ти е все тая.. Защо? Защото беше лудница и се забавлявахме!

Специално за теб!

Честит Рожден Ден, скъпа!

Ето че вече и ти стана на 18. Как се чувстваш? По-зряла, помъдряла или остаряла? А може би си все същата? За мен винаги ще си все същата.. усмихната, откачена, точна и справедлива. Момичето, което може би никога няма да млъкне; което винаги ще е до мен и зад мен.

Честит Рожден Ден, мила!

Пожелавам ти тази година да е изпълнена с много успехи. Нека всяка твоя мечта е сбъдната. Нека усмивката да не залязва от лицето ти. Нека няма сълзи в очите ти. Нека любовта те води на всякъде. Нека да изживяваш такива емоции, за които дори не си предполагала, че съществуват.

Честит Рожден Ден! И Et Machibo!

Заобиколена от толкова шум и смях

Търся тишина, спокойствие.. А навсякъде около мене е така шумно. Търся уединение, но не мога да го намеря. Искам да се отнеса, да се пренеса, но всеки ме побутва и закача. Оставете ме на мира! Млъкнете малко! Какво затишие цари в мен.. Някакво пълно спокойствие, дори малко неприазъм или по-точно АПАТИЯ.. Ех, защо така? Защото не искам още да се събудя от този нереален сън или защото няма кой да ме събуди? Още няколко дена на мир и тишина.. После идва лудницата. Време ще е.. Няма да дочакам. Отново в последния момент ще бъда нетърпелива и омална, забързана..

Но това тогава. Сега ми е нужен съня.. Историята, която така ме е завладяла, макар и леко скучна, но да имам нужда от нея.. Но защо не ме оставят да си мълча и да се уединя? И ме карат да ги поглеждам с пренебрежение.. Тези глупави "кукли", които даже не приличат на такива. Глупавите "кукли", които така да ме разсмиват със глупавото си държание. Приятно им е да са център на внимание, но не могат да се погледнат от страни.. да видят как смешно изглеждат. Заслепени са от това внимание, а всъщност това внимание да е така глупаво.. И то! Весело им е, смеят се насила, стараят се да изглеждат и те забавни, но са по-скоро глупави и смешни.
И защо просто не млъкнат и не ме оставят на спокойствие, да си дочета и последния ред, който ми остава? Дали завиждам на тяхното внимание? О, не.. Предпочитам тишината и безразличието. Вниманието, което ми е нужно, от хората, които искам.. постигнала съм го. И не с изкуствен смях и глупави реплики. С нещо повече.. Нещо, което "куклите" не могат да осъзнаят..

За сега това.. Отново моите безсмислени и неподредени думи.. Такива, каквито само аз ще разбера.. и Ваня.

Назад във времето и различните емоции

Честит рожден ден! Туко що се прибирам. Къде ходих ли? Да чиститя рождения и ден. Е, нея не я намерихме. Времето е ужасно! Точно както го исках - дъждовно, мрачно и студено. Крайно време беше да усетя, че е есен. Както и да е.. Разхожахме се из мокрите улици с цветен букет и сякаш я търсихме. По пътя си спомняхме разни случки, реплики и като цяло нашето приятелство. Сякаш го бяхме забравили. Както винаги си казахме колко е жалко. През цялото време си повтаряхме колко сме безразлични, но тогава чухме думите, които е трябвало да чуем отдавна и да ни накарат да се замислим. А именно "Толкова хубаво беше като бяхте тричките". Думи казани от човек, който даже не знае какви сме, какво е било и защо така е станало. Думи, които да са така искрени. И както вече казах да се замислим и да усетим, че не сме толкова безразлични. Но вече е прекалено късно. "По-добре късно, отколкото никога".. Така казват.. Е, вече е прекалено-прекалено късно.. И смисъла изчезва.

Вчера, за разлика от днес, спомените, които си припомняхме бяха по-весели и смешни. Както беше и времето-слънчево, топло и приятно. Всички тези спомени - за лятото, морето, дискотеката, Кранево да са свързани с Д.... Да толкова весели и хубави моменти, че да не можем да спрем да се смеем и целия център да ехти от нашите гръмогласни смехове. Всички да ни гледат странно и сигурно да нахлуват странни мисли в главите им, а на нас да не ни пука и даже да ни става още по-смешно. Даже не помня за какво бе всичко това, но помня, че беше адски смешно. Странно е.. Как понякога не ти трябва алкохол, треви, наркотици и всякакви такива простотии, които да те разсмеят. А просто добра компания, настроение и весели случки, плюс малко безсмислици. Беше якко. Обичам, когато е такова..

За Лудостта и Любовта

Разказват, че веднъж в едно ъгълче на земята се събрали заедно всички човешки чувства и качества. Когато СКУКАТА се просяла за трети път, ЛУДОСТТА предложила:
- Хайде да играем на криеница!
ИНТРИГАТА повдигнала вежда:
- Криеница-що за игра е това?
Тогава ЛУДОСТТА обяснила, че един от тях, например тя, затваря си очите и брои до милион, а в същото време всички останали се крият. Последния, когото открият, започва да брои в следващата игра.
ЕНТУСИАЗМЪТ затанцувал с ЕУФОРИЯТА, РАДОСТТА заподскачала, така че успяла да убеди СЪМНЕНИЕТО. Само АТАПИЯТА, която никога от нищо не се интересувала, отказала да участва в играта. ИСТИНАТА предпочела да не се крие, защото в края на крайщата, винаги я откриват. ГОРДОСТТА казала, че това е абсолютно глупава игра (нищо друго не я вълнувало освен нея самата), а СТРАХЛИВОСТТА не искала да рискува много-много.
-Едно, две, три, … -започна да брои ЛУДОСТТА.
Пръв се скрил МЪРЗЕЛЪТ зад най-близкия камък край пътя, ВЯРАТА се издигнала в небесата, а ЗАВИСТТА се шмугнала в сянката на ТРИУМФА, който се изхитрил да се изкатери до върха на най-високото дърво. БЛАГОРОДСТВОТО много дълго не можело да се скрие, тъй като всяко място, което си намирало, се оказало идеално за неговите приятели: кристално чистото езеро- за КРАСОТАТА; хралупата в едно дърво – за СТРАХА; крилото на пеперудата- за СЛАДКОСТРАСТИЕТО; полъхът на вятъра- за СВОБОДАТА! Най- накрая благородството се замаскирало в слънчевия лъч. ЕГОИЗМЪТ си намерил топло и уютно местенце само за себе си. ЛЪЖАТА се скрила в дъгата(в дейсвителност се гмурнала дълбоко в океана), а СТРАСТТА и ЖЕЛАНИЕТО се спотаили в гърлото на вулкана. ЗАБРАВАТА дори не помня къде се скрила, но това не е важно.
Когато ЛУДОСТТА преброила до 999 999, ЛЮБОВТА все още търсела къде да се скрие, но вече всичко било заето. Изведнъж видяла прекрасен розов храст и решила да се шмугне между цветовете му.
- Един милион – изброила ЛУДОСТТА и се заела с търсенето.
Разбира се, най-напред намерила МЪРЗЕЛА. После чула как ВЯРАТА спори с Бога, а за СТРАСТТА и ЖЕЛАНИЕТО се сетила по това как трепти вулканът. След това ЛУДОСТТА видяла ЗАВИСТТА и се досетила къде се крие ТРИУМФЪТ. Нямало нужда да търси ЕГОИЗМА, защото мястото, където той се бил скрил, се оказал пчелен кош, а пчелите решили да изгонят неканения гост. Търсейки, ЛУДОСТТА се приближила до ручея и видяла КРАСОТАТА. СЪМНЕНИЕТО седяло до оградата, чудейки се от коя страна да се скрие. И ето, че всички били намерени: ТАЛАНТЪТ – в дъхава и сочна трева, ТЪГАТА-в тъмна пещера, ЛЪЖАТА-на дъното на океана. Не могли само да намерят ЛЮБОВТА.
ЛУДОСТТА търсела зад всяко дърво, във всяко поточе, на върха на всяка планина. Най-накрая решила да погледне в розовите храсти, започнала да разтваря клоните и чула вик. Острите шипове на розата наранили очите на ЛЮБОВТА. ЛУДОСТТА започнала да се извинява, плакала, молила се за прошка, и за да изкупи вината си, обещала на ЛЮБОВТА да стане неин водач.
Ето от онова време, когато за пръв път на земята играли криеница, ЛЮБОВТА е сляпа и ЛУДОСТТА я води за ръка...

Губя контрол, когато...

Тази толкова кофти песен, която вече като я чуя ме изкарва извън нерви.. А сега.. я изживявам. Губя контрол ! Така е! Губя контрол, когато него го няма. А въобще имало ли го е?
Влюбвам се.. Не знам какво ми става.. Говоря неща, които не мисля. Действам някак прибързано, реакциите ми са дръзки. Не обичам, когато съм такава.
Дали е заради тази лудост, заради тази пристрастеност? Във всеки случай знам, че той е виновен.. Привързахме се страшно много, че сега... започвам да губя контрол..
Лудува ми се... Ще се взривя! Танцува ми се.. Не ми се говори, не ми се пише.

Емоцията, която ме обзема.. Или "За самотата"

Микробуса тръгна... И сякаш всичко в мен рухна. Най-мразя тази част - Сбогуването. Не знам какво да кажа, прегръщам я и не искам да я пусна, а знам че е време тя да натовари куфарите и да замине. Искам да бъда силна. Да не мисля за това и да не плача. Но когато вляза в стаята и усетя тишината, когато вече осъзная, че утре тя няма да ми каже "Добро утро"... тогава не мога да бъда силна и очите ми се пълнят със сълзи.
Трудно е.. Даже нямам думи, с които да изкажа колко ми е тъжно.. А и всички тези думи.. нямат смисъл. Едва ли ще ми олекне, едва ли ще се почувствам весела. Всички тези ободрителни реплики от страна на моите близки като "Спокойно" , "Няма как" не ме карат и за миг да се почувствам добре. А може би даже ме натъжават още повече. За това, че няма как и няма какво да направя, освен да си стоя в празната, тъмната, тихата стая и да си тъжа...
Може би е от прекалената емоция.. тези силни думи. Трябва да спра.. Но тези дни ще са такива и аз го знам. Както са всеки път при всяко нашо сбогуване. Дните на мълчанието, на нежеланието да излизам и да се смея, дните на затварянето сама в себе си.. Сега сякаш ще е още по-трудно, тъй като няма никой до мен, никой, който просто да ме прегърне.. Къде си, Ванче? А къде си ти, Роси? Къде си, Я.? Къде сте, когато имам най-голяма нужда от една прегръдка?
Ще ми мине, ще бъда по-добре.. Ще изтрия сълзите и ще се усмихна.. Но не сега.. Сега искам да поплача...

Дали ще разбереш?

Моя розоф свят.. Не защото не знам, че "розоф" се пише с "в".. Не защото съм "на мама и тати детето" и всичко ми се поднася на тепсия..Не защото живея в илюзия и не знам какво става.. Не защото розовото ми е любимия цвят.. Е, малко и за това. Защо ли? Защото това е измисления свят, където всичко е красиво и всичко е такова каквото искам да е. Защото всеки трябва да има минутки на усамотение.. Моето усамотение е във въображението ми..
Колко е релаксиращо и отнасящо се. Писането. До преди една година дори не съм си го и помисляла.. Да пиша. А и по български и литература никога не ме е бивало. Повече от 4-ка трудно изкарвам. Което е странно. Осъзнах новата си черта от характера ми - обожавам да говоря и да разсъждавам. Може би Ваня е една от причините да осъзная това. Както осъзнах толкова много неща от себе си покрай нея. Толкова много неща са се променили. Вече не съм момиченцето, което бях преди три години - глупаво, срамежливо, скромно и заблудено. Е, малко пресилено казани думи, но от една част точно такива.

Винаги съм се замисляла дали има други момичета, които мислят като мен. Отговора е винаги "Много ясно, че не" Това ме кара да се чувствам наистина уникална, но също така е и жалко. Че днешно време голяма част от хората са толкова ограничени и толкова трудно се намира човек, с който да можеш да говориш. Може би Я. е един от малкото хора ( толкова малко, че мога да ги преброя на едната си ръка ), с които мога наистина да говоря, като знам, че когато му говоря, той всъщност разбира какво му казвам ( в повечето случаи ) Макар и да са празни приказки, тези приказки да те разтоварят по някакъв начин и за миг да забравиш за всичко. Точно както е и докато пиша. Може да са пълни глупости и несвързани думи, но да успея за момент да се отнеса.. Къде? В моя розоф свят...

След всички красиви дни настъпва мълчание

Раздялата.. Винаги ли е толкова кофти? Защо хората след раздялата се променят така? Винаги съм твърдяла, че хората показват цялата си същност след като се разделят с дадения човек. Рядко се случва след раздялата момичето и момчето да останат с добри взаимоотношения. Което е жалко..
Раздялата.. Всеки я изживява по различен начин, дали ще боли, дали ще страдаш или ще почувстваш някакво облекчение, а може би и двете чувства едно временно.. Но всеки може да я определи с една дума - тъпо. Наистина е тъпо.. Да си бил с даден човек сумат и време и в един момент всичко така да се промени и той да не може дори да те погледне в очите или да ти каже нещо. Що за ограничено мислене? Рядко са хората, които биха останали приятели след раздялата. Всичко си зависи от човека.. и от самата връзка. Може би е тъй както казва приятелката ми Ваня, просто всеки търси подходящия момент, в който да каже "Край", но всъщност няма подходящ момент.. Когато и да е, винаги единия остава наранения. Но колко трудно е да изречеш тези думи и дори толкова силно да си желал да ги кажеш, след като проговориш усещаш и ти малка болка. А след време, дали след няколко минути или след месеци, идва и въпроса "Трябваше ли така да постъпя?" Но този въпрос се задава може би за всеки случай и всяко колебание.
Но все пак, извода е както винаги "Всъщност все тая", защото все пак това не е края на света и има много повече работи, за които да се тревожим.. Морето е пълно с риби.

За приятелството

Приятелство.. Има ли го? Дали има истинско, чисто приятелство? Или всичко е въпрос на интереси? Дали да вярвам, че все пак има и хора, които не са лицемерни или просто всичко е една "лъжа-заблуда и лъжа"? Да ми пука ли? Или просто да си кажа все тая?
Преди една-две години всичко беше така различно. И винаги ще помня тези всички хубави спомени, макар и след това всичко да се прецака. Макар и всяка една тъпотия, всяка една малка проява на лицемерие, аз ще помня миналото лято, и по-миналото.. Тези красиви спомени, които винаги като си разглеждам снимките, ме карат да се усмихвам и да ме изпълват цялата. Но естествено както всеки спомен той навява и мъничко тъга. Тъгата от това, че спомена си е спомен и никога повече не може да се изживее наново.
Странно е.. Дали зареди разтоянието, което беше застанало между нас или просто зареди това, че не успяхме да се опознаем достатъчно? Всъщност все тая.. Жалко е, че тей се получиха нещата, но от друга страна.. всеки си продължава по своя път и си гледа своя живот... То май при всеки е така. Нали всички сме едни егоисти... Е, аз пък съм безразлична и колкото и да ме е яд, колкото и да е жалко.. казвам "Всъщност все тая" и продължавам.

Нещо от мен

• Любов

-Всеки ден от любовта си ми даваш,
но усещам как в мен се съмняваш.
Любов,
кажи какво те мъчи?
Защо са тез сълзи в очите ти?


-Сякаш отдалечаваш се от мен
и това ден след ден.
В погледа ти виждам аз тъга,
а ти все повтаряш, че не е така.
Любов,
погледни ме за момент
и кажи ми защо си тей студен?

Прегръщаш ме сякаш насила
и насила казваш ми "мила".
Усещам горещи целувките ти,
а очите ти се пълнят с сълзи.
Любов,
как добре умееш да се криеш,
но защо чувствата си не разкриеш?

Сега сякаш друга в мислите ти има
и тя за теб е най-неустоима.
Гледаш мен, а сякаш виждаш нея.
Опитвам се, но така не мога да живея.
Любов,
къде остави любовта?
Нали АЗ бях единствена?


-Питаш ме защо съм тей студен?
Не съм. Просто мисля, че ти не си до мен.
Мисля, че ти отдалечаваш се от мен.
И така всеки ден.
За това са тез мои сълзи,
докато целувам устните ти.

Любов,
защо си тей неутешима?
Ти си и ще бъдеш единствена!
Няма друга, няма и да има,
защото ти си любовта и си несравнима.
Само ти си в моята глава.
Аз съм твой до гроб и след това.

• Грешна

Трябва да те усетя-Прегърни ме!
Целуни ме! Докосни ме! Усети ме!

Трябва да те усетя-Спешно!
В друг момент се чувствам грешно.
Друг устните ми целува,
Друг от теб ме ревнува,
Друг започва да ме вълнува.
Не искам него, искам теб!
Искам целувката ти по-сладка и от мед.
Искам да изтръпна, да те почувствам,
искам да съм с теб и да крещя "Тук съм!"
В друг момент той пак се появява
и усещам как не мога да го забравя.
Да забравя неговата тръпка.
Тази, която изпитвам само от една прегръдка,
тази, която с теб не я усещам
и ме кара да се чувствам грешна!
Не ме вини при тези мои думи.
Само ти отне ума ми!
Трябва да те усетя-Веднага!
Иначе сърцето ми при другия ще избяга.
"Усещаш ли..?" Кажи ми!
Усещаш ли как тупти сърцето ми?
Как се вълнува, как тъгува?
"Усещаш ли..?" Кажи ми!
Викам-Помогни ми! Целувката си подари ми!
Подари ми, защото пътят ме води.
Стъпка по стъпка и в далечината другия стои!
Не си ти!
С него отново ще се срещна, отново да се почувствам грешна.
По дяволите, къде си ти? Когато имам най-голяма нужда
от прегръдката ти, която от кошмара ме събужда!

Трябва да те усетя-Прегърни ме!
Целуни ме! Докосни ме! Усети ме!

Моето любимо време

Макар и цялата емоция, която ме бе обсебила предишните два дена, чувството, което усещам днес определено не е въодушевение или отпадналост от всички тези танци. Чувството е по-скоро безразличие и дори малко тъга. Не че има за какво толкова, но колкото има, толкова и няма. Още няколко дена и сякаш ще остана напълно самотна. Сякаш целия ми свят около мен ще избяга. И то сякаш всички любими хора са далеч от мен. Заобиколена от толкова любов и в същото време така самотна.
Времето е мрачно, студено и дъждовно. А как това време поражда в мен толкова приятни чувства. Колко голяма нужда имам Я. да е до мен. Сякаш никога не съм имала толкова силно усещане и желание. А колко ли по-трудно би било след още две-три седмици? На къде ли биха се развили нещата? До къде бихме стигнали? Всъщност не знам отговорите на тези въпроси, но една друга част от мен ме кара да съм сигурна на 100% , че ще стигнем до края. Нали любовта нямала граници... Така казват. Е, то още не говорим за любов, макар че чувствата са доста силни и започвам да се обърквам.
И сякаш с всеки изминал ден, аз се убеждавам колко Я. е идеален за мен. Заобиколена от толкова много идиоти, които не знаят как да разговарят с мен, които не знаят как да се държат с мен, които живеят в някакви напълно различни светове от моя.. И как като им говоря аз те не ме разбират.. Всичко това ме кара в очите ми постоянно да се показва образа на Я. , макар и леко размазан.. Постоянно мислите в главата ми да са свързани само с Я. , макар и да са леко объркани..
Но все пак да не се задълбочаваме толкова... Нали всичко е една игра...

Ах, това лято...

Небето е бледорозово, а слънцето ме огрява с изкрящите си лъчи.. Почивам си пред компютъра, със съвсем тихо пусната музика. Даже не мога да мисля. Сякаш съм блокирала и съм превключила на режим "relax". В същото време ми се лудува. Искам да изляза и да откачам както само аз си знам. Но точно сега.. всичко е така утихнало.
Лятото е към края си, дори времето започва да говори. А как ми липсват дните през месец юли.. морето, плажа, бирата, разходките из улиците на центъра, претъпкани с туристи, следобедния сън на някоя полянка, хубавата компания, дискотеките... Да, това лято беше пълно с толкова много емоции и такива преживявания, които сигурно никога няма да ми се случат. Как за 6 дена изживях какво ли не и целия ми свят се бе преобърнал. Бяхме се отделили от реалността и съществуваше само мига. Толкова кратък, но и така безкраен... А сега.. всичко е така спокойно, чак ми е някак странно без тази лудница в главата ми.. Може би за това и не мога да мисля, не мога да разсъждавам.. Думите се въртят из главата ми, но са така объркани. Даже не мога да довърша...